Решение № 5411 от 19.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 961/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 27, ал.5 от Закона за хората с увреждания (ЗХУ). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Социално подпомагане“- Свиленград против Решение № 8397 от 03.12.2025 г., постановено по адм. д. № 1540/2025 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отменена Заповед № Д_Х_С-ВС-219/15.07.2025 г. на директора на дирекция "Социално подпомагане"– Свиленград, с която е наредено на С. Г. В. да възстанови неправомерно получени социални помощи в размер на 1948.66 лева.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в касационната жалба, касаторът моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба С. Г. В., чрез адв. В. Челебиев, в съдебно заседание оспорва жалбата и твърди, че административният орган не е изпълнил вменените от закона служебни задължения да събере, провери, уточни и допълни липсващата информация, поради което не следва от това негово недобросъвестно поведение той да черпи права и да ги вменява. Моля съда да потвърди обжалваното решение. Претендира за направените по делото разноски. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, е основателна. За да отмени оспорения административен акт, първоинстанционният съд е приел, че представеното ЕР на ТЕЛК от 1996 г. и декларираното от ответника по касацията обстоятелство, че същото е безсрочно не обвързвали административния орган и той бил длъжен да извърши проверка. ЕР № 0501 от 07.08.2003г. на НЕЛК не било актуално и не е било действащо към момента подаване на заявление-декларация на 14.05.2020 г., тъй като с него бил определен срок на инвалидност до 01.04.2006 г. Съответно след тази дата решението не пораждало правен ефект и не е можело да удостоверява трайно намалена работоспособност в определения в него размер от 36 %. Не можело да се установи по категоричен начин и наличие на съзнателно невярно деклариране в заявление-декларация от 14.05.2020г., с цел да се получи месечна финансова подкрепа, въпреки че в заявлението била обективирана декларация, че е определен процент ТНР в размер на 50% с ЕР на ТЕЛК № 0265 от 05.02.1996г., със срок пожизнен. Този факт сам по себе си не бил неверен, а неотговарящо на обективната действителност било посочването, че срока на ТНР определен с това ЕР е пожизнен, въпреки, в ЕР ясно било посочено, че срока на инвалидност е до 01.02.1998 г. След като В. е предоставила на органа ЕР № 0265 от 05.02.1996г. на ТЕЛК Хасково и същевременно не е имало нужда да представя ЕР № 0501 от 07.08.2003г. на НЕЛК, тъй като към 2020 г. същото не е било действащо, нито актуално, то нямало как да се приеме за доказано, че била действала недобросъвестно като съзнателно е укрила обстоятелства от значение за преценка правото й да получи месечна финансова подкрепа. При тези мотиви отменил оспорената заповед. Така постановеното решение е неправилно. От фактическа страна е безспорно установено, че с Експертното решение № 0265 от зас. № 17 от 05.02.1996г. на ТЕЛК – Хасково на С. Г. В. е определена трета група инвалидност, със срок на инвалидността до 01.02.1998 г. г. - за две години, по причини общо заболяване. С Експертно решение № 0501 от зас. № 130 от 07.08.2003г. на НЕЛК, при преосвидетелстването на С. Г. В., е потвърдено ЕР № 664 от 10.04.20023 г. на ТЕЛК Стара Загора, като е определена трайно намалена работоспособност в размер от 36 % и е определен срок на инвалидност до 01.04.2006 г. Със Заявление – декларация вх.№ ЗХУ_ИО-/Д-Х-С/579 от 14.05.2020 г. до Директора на Дирекция “Социално подпомагане“, гр. Свиленград, С. Г. В. е поискала изготвяне на индивидуална оценка на потребностите по чл.20, ал.1 от Закона за хората с увреждания. В заявлението декларирала, че и е определен процент ТНР от 50 % с Решение № 0265/05.02.1996г., със срок пожизнен. Експертното решение е приложено към заявлението. Със Заповед № ЗХУ-ИО/Д-Х-С/579/ФП от 15.05.2020г. на Директора на Дирекция“Социално подпомагане“, гр. Хасково на С. Г. В. е отпусната месечна финансова подкрепа по чл.70 от ЗХУ в размер на 25.41 лева считано от 01.05.2020г. до 31.05.2025г. Тази заповед е изменяна досежно определения със същата размер на месечна финансова подкрепа, с последващи заповеди издадени съответно на: 25.01.2021г., 27.01.2022г., 24.01.2023г., 23.01.2024г. и 22.01.2025г.(л.21-л.22) На 06.06.2025 г. с вх.№ ЗХУ-ИО/Д-Х-С/563 при Дирекция „Социално подпомагане“, гр. Свиленград, С. В. е депозирала ново заявление по чл. 20, ал.1 от Закона за хората с увреждания, с искане за изготвяне на индивидуална оценка на потребностите, заявени във формуляр за самооценка. С рег. № 30-46737 от 18.06.2025г. социален работник при ДСП Свиленград отправил сигнал до Директора на същата дирекция, в който отразил, че при подаване на заявлението – декларация за индивидуална оценка на 14.05.2020 г. С. В. не е декларирала актуалното си ЕР, което от РКМЕ-Хасково е установено да е ЕР № 0501 от 07.08.2003 г., представено с новото заявление-декларация. Със Заповед № 2603-РД01-0219 от 23.06.2025г. Директорът на Д“СП“ е наредил извършване на проверка по случая, определил е състава на комисията, която да я осъществи и разпоредил същата да бъде извършена в срок до 25.06.2025г. За установеното при проверката осъществена на 24.06.2025. е съставен констативен протокол, с който е прието, че за периода от 01.05.2020г. до 31.05.2025г. С. В. е получила месечна финансова подкрепа общо в размер на 1948.66 лева, която е недължима и следва да бъде възстановена. Съобразно отразеното в него, констативния протокол е връчена на С. В. на 25.06.2025г. и последната е депозирала възражение срещу него, регистрирано с вх. № 2603-94С-00-0636 от 27.06.2025 г. С писмо 2603-94С-00-0636#1 от 03.07.2025г. директора на ДСП-Свиленград като е разгледал възражението, описал е фактите по случая, е приел, че процесната сума е недобросъвестно получена и следва да бъде възстановена, като е посочил, че ще бъде издадена заповед за възстановяването й съгласно чл. 27, ал.3 от ЗХУ. На 15.07.2025г. директорът на Дирекция“Социално подпомагане“ е издал оспорената в настоящото производство заповед, с която на основание чл. 27, ал.3 от Закона за хората с увреждания и във връзка с Констативен протокол от 24.06.2025. е наредил на С. Г. В. да възстанови неправомерно получените социални помощи в общ размер на 1948.66 лева. Тази заповед С. В. е оспорила пред Директора на Регионална дирекция „Социално подпомагане“, който с Решение № 26-РД06-0011 от 06.08.2025 г. е отхвърлил жалбата. Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение счита, че изводът на първоинстанционния съд, че атакуваната заповед следва да бъде отменена е неправилен. Оспорваната заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на неговата компетентност, в съответствие с материалноправните разпоредби на ЗХУ, в предвидената от закона форма и в съответствие с целта на закона, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съгласно чл. 24, ал. 2, т. 5 от ЗХУ, хората с трайни увреждания, съгласно индивидуалната оценка на потребностите им по чл. 20, имат право на месечна финансова подкрепа. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗХУ, въз основа на заключенията в индивидуалната оценка на потребностите, директорът на Дирекция "Социално подпомагане" или оправомощено от него длъжностно лице издава заповед за отпускане на месечна финансова подкрепа по чл. 69, т. 1. Разпоредбата на чл. 69 от ЗХУ постановява, че финансовата подкрепа за хората с увреждания се състои от два компонента: месечна финансова подкрепа съобразно степента на увреждането и целеви помощи съобразно вида на увреждането. В разпоредбата на чл.70 т.1 от ЗХУ е посочено, че лицата с трайни увреждания над 18-годишна възраст от 50 до 70,99 на сто степен на увреждане имат право на месечна финансова подкрепа по чл. 69, т.1 ЗХУ в размер 7 на сто от линията на бедност. По делото е безспорно установено, че С. В. е лице, което е получавало такава финансова подкрепа за процесния период. Спорът по делото е дали месечната финансова подкрепа е недобросъвестно получена. Настоящият състав не споделя изводите и разсъжденията на първоинстанционния административен съд по отношение недобросъвестността на лицето. В ЗХУ не се съдържа легална дефиниция на понятието "добросъвестност", респ. "недобросъвестност" при получаване на месечни помощи. С оглед общите принципи на правото и съгласно трайната съдебна практика, недобросъвестно ще е лицето, което е получило плащане въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които представляват пречка за получаване на съответната месечна помощ или невярно деклариране на релевантни факти и обстоятелства. Към заявлението си от 14.05.2020 г. за изготвяне на индивидуална оценка на потребностите, С. В. съзнателно е приложил ЕР № 0265 от 05.02.1996г. на ТЕЛК – Хасково, вместо издаденото в последствие при преосвидетелстване на лицето ЕР № 0501 от 07.08.2003г. на НЕЛК. Наред с това същата е декларирала, че ЕР № 0265 от 05.02.1996 г. е с пожизнен срок. Несъмнено, с оглед обстоятелството, че в представеното ЕР е посочен срокът на инвалидност, административния орган отпуснал финансовата подкрепа не е изпълнил в пълнота задълженията си да издаде административния акт след изясняване на приложимия закон и фактите по случая. Към дата когато е бил определен срока на инвалидност на С. В. с ЕР № 0265 от 05.02.1996г. на ТЕЛК – Хасково е действала Наредба № 36 за експертизата на трайната нетрудоспособност (обн., ДВ, бр. 69 от 5.09.1975 г.). Според тази наредба степента на загубената трудоспособност се изразява чрез групи инвалидност - първа, втора и трета група. Според чл. 52, ал. 2 и чл. 54, ал. 2 от наредбата първа и втора група инвалидност се определя и на лица с трайни, невъзвратими и прогресиращи страдания по списък - приложение № 1 (Списък на трайни, невъзвратими и прогресиращи страдания (недъзи), при които групата инвалидност се определя пожизнено съгласно чл. 46 от Закона за пенсиите), а според чл. 57, ал. 1 и 3 срокът на инвалидност при първа група инвалидност е до 3 години, при втора и трета група инвалидност - 2 години, а когато групата се определя по Списъка на трайни, невъзвратими и прогресиращи страдания, срокът на инвалидността е пожизнен. С ПМС № 133 от 17.07.2000 г. (обн., ДВ, бр. 61 от 25.07.2000 г.) на основание чл. 14, ал. 3 КСО (тогава все още КЗОО) е приета Наредба за експертизата на работоспособността (НЕР), която заменя действалата дотогава Наредба № 36 за експертизата на трайната нетрудоспособност. Според § 2 от нейните ПЗР определените групи инвалидност до влизането в сила на тази наредба се приравняват към следните проценти на загубената работоспособност: първа група инвалидност - над 90 на сто; втора група инвалидност - от 71 до 90 на сто; трета група инвалидност - от 50 до 70 на сто. Според чл. 99, ал. 1 и 3 НЕР срокът на инвалидността е от една до 3 години в зависимост от характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване на работоспособността, а при дефинитивни състояния, посочени със знак "*" в приложение № 1 (Отправни точки за оценка на трайно намалената работоспособност в проценти), без възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността се определя пожизнен срок. Следователно, към момента на издаване на ЕР № 0265 от 05.02.1996г. на ТЕЛК – Хасково и периода на определената с него инвалидност единственото основание за определяне на пожизнен срок на инвалидизиране е дефинитивно невъзвратимия характер на увреждането и загубената от него работоспособност. Едва с приемането на разпоредбата на чл. 101, ал. 4 от ЗЗ (в сила от 1.01.2005 г.), се регламентира, че степента на трайно намалена работоспособност на лица, навършили 65-годишна възраст, се определя пожизнено. Така за първи път законодателят установява като основание за определяне на пожизнен срок на инвалидизирането над трудоспособната възраст от 65 години на инвалидизираното лице. В тази връзка е и разпоредбата на § 3 от ПЗР на ЗЗ, според който лицата, на които до 31 декември 2004 г. е определен срок за степен на трайно намалена работоспособност, при навършване на 65-годишна възраст се смятат с пожизнено определена степен на трайно намалена работоспособност. Ето защо административния орган е бил длъжен да познава закона и при съобразяване на представените със заявлението за отпускане на финансова подкрепа документи да прецени дали ТНР с представеното ЕР № 0265 от 05.02.1996г. на ТЕЛК – Хасково е с пожизнен срок или е необходимо последващо преосвидетелстване, за което да изиска и събере доказателства. Съгласно чл.26 ал.3 от ЗХУ (ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), лицата с определени вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто, установени след навършване на възрастта за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от Кодекса за социално осигуряване, както и лицата с намалена работоспособност, навършили възраст за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от Кодекса за социално осигуряване в срока на решението на ТЕЛК (НЕЛК), ползват правата по закона пожизнено независимо от определения в експертното решение срок. При тази законова регламентация следва, че ТНР на С. В., е била определена с ЕР № 0265 от 05.02.1996г. на ТЕЛК – Хасково за посочения в него срок. При преосвидетелстването и с ЕР № 0501 от 07.08.2003 г. на НЕЛК и навършването на 65 години, отразената в това последващо решение степен на трайно намалена работоспособност се смята за пожизнено определена. Това решение представлява административен акт за оценка работоспособността на В. и е задължителен за всички лица, органи и организации в страната, съгласно чл.113 ал.3 от ЗЗ. В този смисъл именно това решение е относимо за преценка на ТНР на ответника по касацията, респективно за правото и за финансово подпомагане по чл. 69, т.1 ЗХУ. Като е приел обратното АдмС Хасково е постановил необоснован съдебен акт. Следователно независимо от небрежността на административния орган, заявителката В. е била длъжна да предостави актуалната за своето здравословно състояние и ТНР информация и като е предоставила неактуална такава се е поставила в по - привилегировано положение с оглед по-големия процент трайно намалена работоспособност и различните финансови измерения, определени в закона. ЕР на НЕЛК е било известно на В., поради което непредставянето му на административния орган разкрива признаците на недобросъвестност при заявяване на финансовото подпомагане. Съобразно определения в ЕР № 0501 от 07.08.2003 г. на НЕЛК процент на ТНР, ответника по касацията не би имала право на финансово подпомагане по ЗХУ. Предвид факта, че не всяко получаване на месечна помощ е предпоставка за издаване на заповед по чл. 27, ал. 3 ЗХУ, а само в хипотезите, когато получаването на социалното плащане се дължи на недобросъвестност на лицето, то тогава предполага в заповедта на директора надлежно да бъдат описани съображенията, поради които административният орган счита, че лицето е недобросъвестно, т. е. следва да бъде посочено кои точно факти и обстоятелства, представляващи пречка за получаване на месечна помощ, лицето е знаело, но укрило, или невярно е декларирало. В случая от мотивите, изложени в заповедта, такива конкретни съображения са установени и изложени, макар и лаконично. Логиката на нормата е ясна и ярко изразява целта на закона. Този подход цели да защити както интереса на правоимащото лице, така и интереса на държавата, а именно: правоимащото лице ще може да получи месечна добавка в зависимост от степента на своето увреждане и потребностите си, а държавата, чрез съответните органи, ще изплаща добавката само на лица, които посредством индивидуалната оценка на потребностите са изпълнили условията на нормата. Предвид гореизложеното, съдът приема, че оспореният пред първоинстанционния съд административен акт е законосъобразен, а решението, с което същият е отменен, е неправилно, поради което следва да бъде отменено. При този изход на спора е неоснователно искането на ответника по касацията за присъждане на разноски. От страна на касатора не е правено искане за разноски. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл.222 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,