Определение № 10159 от 15.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10291/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. К. З. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Николов, срещу определение № 32690 от 20.08.2026 г., постановено по адм. дело № 6854/2026 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане жалбата й против разрешение за строеж № 50 от 16.03.2026 г., издадено от главния архитект на Столична община, прекратено е производството по делото и е осъдена да заплати разноски по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на определението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие на материалния закон и необоснованост. Претендира се обезсилване на обжалваното определение, а в условията на евентуалност отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – главен архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Ташева, изразява становище за неоснователност на частната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на частния жалбоподател. Ответниците – Н. А., Д. Г. В., И. Д. В., С. Г. Л. и „Ласкони“ ЕООД, в срока по чл. 232 от АПК, чрез процесуалния си представител адв. Янков, изразяват становище за неоснователност на частната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Претендират присъждане на разноски по делото. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество –неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – София град е приел, че жалбоподателката няма правен интерес от оспорването на процесното разрешение за строеж, тъй като данните по делото сочат, че тя няма качеството на заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Прието е от съда, че в случая оспореното разрешение за строеж № 50/16.03.2026 г. е издадено за нов строеж в поземлен имот с идентификатор 68134.1002.49, УПИ XII – 252, и жалбоподателката не е възложител на строежа, не е адресат на разрешението, не е собственик и не е носител на ограничено вещно право в този поземлен имот въз основа на противопоставим титул, който да я легитимира в кръга на лицата по чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Според съда твърдението, че реална част от около 45 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 68134.1002.49 принадлежи към имота на жалбоподателката, не обосновава само по себе си правен интерес от оспорване на разрешението за строеж, както това сочи на спор за материално право относно принадлежността на реална част и местоположението на имотната граница, който не може да бъде разрешен в производство по съдебен контрол върху разрешение за строеж. Съдът приема също така, че не се установява по делото жалбоподателката да попада и в кръга на лицата, които биха били заинтересовани при хипотезите на чл. 149, ал. 2, т. 2, т. 3 или т. 4 от ЗУТ. Така постановеното определение е правилно. Допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на индивидуален административен акт е обвързана съгласно чл. 147, ал. 1 от АПК с наличието на правен интерес за жалбоподателите, който в конкретния случай по отношение на разрешенията за строеж, произтича от попадането им в кръга на лицата, очертан изрично от специалната норма на по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Тази разпоредба изчерпателно определя кръга на заинтересуваните лица в производството по издаване на разрешение за строеж, като обединяващ признак за принадлежността към него при всички хипотези по т. 1 – т. 4 на нормата е титулярството на право на собственост или ограничено вещно право върху определен поземлен имот, сграда или обект в нея. В конкретния случай оспореното разрешение за строеж № 50 от 16.03.2026 г. е издадено от главния архитект на Столична община за изграждането на строеж „Жилищна сграда с кафенета и подземен паркинг“ в имот с идентификатор 68134.1002.49 по кадастралната карта и кадастралните регистри на район „Триадица“, гр. София, съставляващ УПИ XII – 252, кв. 42, м. „[заличен текст]“. С оглед на това в случая приложима се явява разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ за определяне кръга на заинтересованите лица, разполагащи с право да оспорят законосъобразността на процесното разрешение за строеж. Съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ заинтересовани лица в производството по издаване на разрешения за строеж в случаите на нов строеж, пристрояване или надстрояване на заварен строеж, са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 - възложителят и собственикът на земята. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че в случая е разрешено на Н. А., Д. В. и И. В., в качеството им на собственици на имот с идентификатор 68134.1002.49, съгласно нотариален акт № 5, том I, рег. № 53, дело № 4/2025 г., както и на „Ласкони“ ЕООД, на който е учредено право на строеж в процесния имот с нотариален акт [заличен текст], изграждането на нов строеж в УПИ XII – 252, кв. 42 /имот с идентификатор 68134.1002.49/, както и че жалбоподателката с приложени по делото нотариални актове се легитимира като собственик на имот с идентификатор 68134.1002.48, съставляващ УПИ XV – 249, кв. 42, който имот е съседен на УПИ XII – 252, кв. 42 /имот с идентификатор 68134.1002.49/, предмет на оспореното разрешение за строеж. С оглед на това жалбоподателката към датата на издаване на процесното разрешение за строеж не се легитимира нито като собственик на УПИ XII – 252, кв. 42 /имот с идентификатор 68134.1002.49/, нито като носител на ограничени вещни права в този имот, нито като възложител или като лице, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон. При така установеното по делото правилно първоинстанционният съд приема, че жалбоподателката няма качеството на заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Правилен е и извода на административния съд, че не се установява по делото жалбоподателката да попада и в кръга на лицата, които биха били заинтересовани при хипотезите на чл. 149, ал. 2, т. 2, т. 3 или т. 4 от ЗУТ. Възраженията на частната жалбоподателка, че е налице вещноправен спор за собственост по отношение на 45 кв. м. от УПИ XII – 252, кв. 42, не може да обоснове извод за наличие на правен интерес от оспорване на процесното разрешение за строеж. От една страна оспорващият правото на собственост не е посочен в кръга на заинтересованите лица по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. От друга страна за допустимостта на оспорването, за която съдът следи служебно, проверката следва да се извърши въз основа на съществуващите вещни права на жалбоподателя към момента на издаване на административния акт, спрямо който момент съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК се преценява и съответствието му с материалния закон, а така също и към момента на оспорването му, към които моменти в процесния случай не се установява право на собственост или ограничено вещно право от страна на частната жалбоподателка върху имот с идентификатор 68134.1002.49, съставляващ УПИ XII – 252, кв. 42. Твърденията в частната жалба за висящ гражданско-правен спор в Софийски районен съд, е неотносимо към предмета на настоящото производство, доколкото то доказва единствено заявена пред съд претенция от страна на частния жалбоподател по отношение на имота, за който е издадено разрешението за строеж, но не и за признато право на собственост. Поради и това не са били налице в конкретния случай, обратно на твърдяното в частната жалба, предпоставките за приложение на чл. 154а, ал. 1, т. 4 от АПК, като цитираната в тази връзка съдебна практика е неотносима в случая, тъй като касае различна фактическа обстановка. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването и за нея съдът следи служебно. Липсата на качеството на заинтересована страна по смисъла на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ елиминира правния интерес от обжалване на процесното разрешение за строеж. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 4 от АПК. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника главен архитект на Столична община за присъждане на разноски за производството, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на този ответник сумата в размер на 40.90 евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По отношение искането за присъждане на разноски, направено от процесуалния представител на останалите ответници, следва да се има предвид, че такова не следва да се присъжда, доколкото по делото не са представени доказателства както за договорено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, така и за реално заплатено такова. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,