Определение № 50362 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1724/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца И. И. Ч. чрез адвокат София Н. срещу решение № 351 от 16.03.2022г. по в.гр.д.№ 2427/2021г. на Софийски апелативен съд, в частта за отмяна на решението по гр.д.№ 2356/2019г. на Софийски градски съд за уважаването на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца при пътно произшествие от 20.08.2018г. за разликата над 15 000лв. до 25 000лв. и отхвърляне на претенцията за сумата от 10 000лв ., и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърлянето на иска за разликата до предявения размер от 80 000лв. В касационната жалба се поддържа, че решението в частта, имаща за резултат отхвърлянето на иска и в частта за присъдените разноски е постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и при необоснованост. Твърдението е за тежко нарушение на принципа за справедливост и на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, за необсъждане на уврежданията на ищеца, търпените болки и страдания и на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди. Поддържа се, че са игнорирани свидетелските показания, не е обсъдено в цялост заключението на приетите съдебно-медицинска и съдебно-психиатричната експертиза. Акцентира се на установени по делото сериозни негативни последици за ищеца от пътната злополука в психологически план. Според касатора присъденото обезщетение е несправедливо занижено и несъобразено с критериите, очертани в ППВС №4/1968г. и с лимитите на застрахователно покритие. Позовава се и на отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемате на справедливостта. Навежда довод за несъобразяване и с решение № 749/05.12.2008г. на ТК на ВКС. В инкорпорираното в касационната жалба изложение се поддържа възражение за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД в смисъла, който тя предписва - да се присъди такова обезщетение, което би съответствало да характера на уврежданията, на степента на търпените болки и страдания, период на лечение, възстановяване. Твърди се противоречие с ППВС №4/1968г., несъобразяване с икономическата конюнктура, която е в основата на непрекъснатото осъвременяване на застрахователните лимити. Според касатора безспорно установените по спора факти, съпоставени с определеното от въззивния съд обезщетение, водят до извод, че е вложено различно от съдържащото се в задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД разбиране за справедливост, като критерий, по който следва да бъде определен необходимият за възмездяване на причинените на ищеца по спора вреди, изразени в стойностния им адекват. Наведено е, че ВКС следва да допуска касационни жалби по въпроси, които се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; че в случая се касае за „извършване на тълкувателна дейност за конкретния случай, а не да се извършва тълкувателна дейност във връзка с чл.52 ЗЗД, който да обобщава общо как следва да бъде прилаган“. Според касатора това е правният въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД, който следва да бъде решен от ВКС. В писмен отговор ответникът ЗД „Евроинс“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Оспорва основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с въззивни жалби на двете страни срещу решението на първоинстанционния съд, с което на ищеца е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000лв. за причинените му неимуществени вреди от процесното пътно произшествие при безспорния по делото факт, че застрахователят доброволно е изплатил сумата 15 000лв. Застрахователното дружество е поддържало, че изплатената сума изцяло покрива неимуществените вреди, претърпени от ищеца. Съставът на САС е приел за безспорно установено, че при пътното произшествие от 20.08.2018г. ищецът е пострадал при управление на мотоциклет на автомагистрала „С.”. Образуваното срещу водача на лек автомобил „Д.“ досъдебно производство е прекратено поради извод за липса причинена средна телесна повреда на ищеца като последица от катастрофата и несъставомерност на деянието. По делото е било установено, че водачът на лекия автомобил „Д.“ се е движил в средната лента, но се пристроил в лявата, където се движил мотоциклета, управляван от ищеца, където настъпил и ударът. Въззивната инстанция е обсъдила, че вредите на ищеца се установяват чрез медицинска и психиатрична експертиза. Според вещото лице - медик ищецът е получил от падането контузия на гръдния кош, счупване на първо ребро вляво и счупване на напречните израстъци на първи гръден прешлен, което е отзвучало за около месец. През първите 20 дни болките са били по-интензивни. Проведеното лечение е било консервативно, извънболнично. Вещото лице психиатър е установило, че ищецът е преживял остра реакция на стрес след катастрофата, с проява на хипохндрично-депресивни симптоми, които симптоми постепенно отзвучали и не се наблюдават към момента на освидетелстването. Непосредствено след катастрофата ищецът е бил в тежък субективен дискомфорт, възпрепятстващ справянето му в ежедневието. При анализ на експертните заключения, съставът на САС е приел за установени като водещи претърпените от ищеца психичните травми, но е акцентирал на обстоятелството, че по делото не е доказано по несъмнен начин, че проявените тревожно-хипохондрични симптоми са в пряка причинна връзка с катастрофата, че са предизвикани изключително от ПТП или са и личностово обусловени. По тези съображения е прието, че не може да се направи безусловният извод, че затрудненото справяне на ищеца с битови проблеми след катастрофата и намаленият фрустрационен толеранс спрямо бъдещи стресогенни събития, са в пряка причинна връзка с катастрофата, а доказателствена тежест да установи тази причинност носи ищецът. Обосновано е, че поради липса на пълно и главно доказване в тази насока, следва да се приеме, че психичната реакция се дължи на специфичен тип психика на ищеца, без да е провокирана само и единствено от катастрофата като стресогенно събитие. Като допълнително съображение е изтъкнато, че анализът на психиатъра се базира на анамнестични данни - обстоятелство, което разколебава безусловния експертен извод. Заявените с въззивната жалба на ищеца твърдения за остатъчни ортопедични последици от травмирането са счетени за недоказани като неподкрепени с доказателства. По тези съображения е формиран извод, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е завишено, а справедливото следва да бъде определено в размер на 15 000лв. при отчитане на доброволно изплатеното обезщетение за същата сума. Съставът на ВКС счита, че основанията за допускането на касационното обжалване не са налице поради липса на конкретно посочен правен въпрос. Изложението възпроизвежда касационните основания за неправилност поради нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а по начина, по който са формулирани, не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол. Задължение на касатора, а не на настоящата инстанция е да изведе правния проблем и да го постави за отговор преди преценката и произнасянето по правилността на въззивното решение. Твърдение за неправилност са всички аргументи към изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. Отсъства и основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение от съдебната практика по приложението на чл.52 ЗЗД. Въззивната инстанция е изложила подробни, ясни и аргументирани изводи относно установените в процеса последици от пътното произшествие за здравето на ищеца и по отношение на тях е приложила общите и специфични критерии при обосноваване на извода си за справедливото по размер обезщетение, като е акцентирала и на същественото за формирането на този извод обстоятелство, че причинната връзка между заявените за обезщетяване вреди от психическа травма и пътния инцидент, не са установени по несъмнен начин в пълния им твърдян обем. Съставът на САС е мотивирал свои собствени изводи за размера на справедливото обезщетение, а несъгласието на касатора с тях не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. В стадия по чл. 288 ГПК касационната инстанция не преценява правилността на обжалваното въззивно решение, а селектира касационните жалби в зависимост от специфичните основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. При този изход на производството касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата 100 лв. - претендирано юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба. Касаторът следва да заплати на насрещната страна разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба от юрисконсулт в размер на 100 лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав І т.о.