Определение № 10295 от 19.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9889/2026 г.

от 21.01.2025 г., издадена от вр. и.д. директор на дирекция „Териториално планиране“ в НАГ(заповед САГ24-РД-09-09-67/30.08.2024 г. на вр.и.д. главен архитект на СО) и производството по делото е прекратено. Жалбоподателката поддържа, че определението е недопустимо или евентуално неправилно. Излага съображения, че правото й на защита е нарушено. Твърди също, че има правен интерес от оспорване, тъй като е собственик на 45 кв.м. от имота, за който е издадена визата, както и че е допуснато свързано застояване между нейния имот и този, за който се отнася визата. Моли определението да бъде отменено и делото - върнато на административния съд за продължаване на процесуалните действия. Ответникът - директор на дирекция „Териториално планиране“ в НАГ не изразява становище. Ответниците - Н. А., Д. Г. В. и И. Д. В., чрез адв. Янков, оспорват частната жалба и молят определението да бъде оставено в сила. Правят и искане за произнасяне по претенцията им за допълване на съдебното определение в частта за разноските. Частната жалбоподателка оспорва искането за допълване на съдебния акт, като поддържа, че няма доказателства за направените разходи и претендираната сума е прекомерна с оглед фактическата и правна сложност на спора. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното:

от 21.01.2025 г., издадена от вр. и.д. директор на дирекция „Териториално планиране“ в НАГ, на основание чл. 140, ал. 1, ал. 2 и ал. 7 ЗУТ за инвестиционно проектиране на жилищна сграда с магазини и подземен гараж в УПИ ХII-252, кв. 42, м. „ж.к. Иван Вазов“, гр. София, съседен на имота на жалбоподателката и подадената жалба е недопустима на основание чл. 159, т. 4 АПК. Както административният съд правилно приема, допустимостта на съдебното производство по обжалване на виза за проектиране следва да се преценява съобразно правния интерес от оспорване в хипотезите на чл. 131, ал. 2 ЗУТ. Тази разпоредба очертава кръга на лицата, които са непосредствено засегнати от издадената виза с право да я оспорят. След анализ на всяка от посочените в разпоредбата хипотези съставът на административния съд правилно приема, че условията на чл. 131, ал. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 ЗУТ, обосноваващи непосредствено засягане на интересите на жалбоподателката, не са осъществени. Въз основа на представените доказателства и заключението на вещото лице по допусната съдебно- техническа експертиза първоинстанционният съд законосъобразно приема, че с визата не са допуснати намалени разстояния към имота на оспорващата, не се променя предназначението на имота, предмет на обжалваната виза и с нея не се въвеждат ограничения в ползването и застрояването на имота на жалбоподателката. Това мотивира и извода, че З. не се явява заинтересувано лице в нито една от посочените хипотези. Заключението на административния съд, че оспорващата не е непосредствено засегната и при условията на чл. 131, ал. 2, т. 2 ЗУТ също следва да бъде споделено. При съобразяване със заключението на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа експертиза съдът достига до законосъобразния извод, че с визата не се създава свързано застояване между имота, включен в обхвата на визата и имота на жалбоподателката. В този смисъл са съображенията на административния съд, които настоящата инстанция споделя. Твърдението на частната жалбподателка, че е собственик на 45 кв.м. от имота, за който се отнася обжалваната виза, не е достатъчно да обоснове правен интерес от оспорване при условията на чл. 131, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Допустимостта на оспорването, за която съдът следи служебно, се преценява въз основа на съществуващите вещни права на жалбоподателя към момента на издаване на административния акт, а така също и към момента на оспорването му. В случая, както се установява е налице вещноправен спор за собственост, но не и доказателства жалбоподателката да е титуляр на право на собственост или на ограничено вещно право в имота, за който се отнася издадената виза. Поради това, обратно на поддържаната от частната жалбоподателка теза, висящият гражданскоправен спор за собственост в Софийски районен съд, няма значение за правилното решаване на настоящото дело, тъй като установява единствено заявена пред съд претенция от страна на З. по отношение на имота, предмет на визата, но не и признато право на собственост. Следователно не са налице основания за спиране на съдебното производство на основание чл. 154а, ал. 1, т. 4 АПК, а доводите в обратен смисъл са неоснователни. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на жалба, поради което липсата на правен интерес от оспорване съставлява процесуална пречка за разглеждане на жалбата. Това мотивира и крайното заключение на първоинстанционния съд, че условията на чл. 159, т. 4 АПК са изпълнени, подадената жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да бъде прекратено. По тези съображения Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема, че не са налице основания за отмяна на оспорения съдебен акт. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода по спора и на основание чл. 176а, ал. 4 АПК настоящата инстанция следва да се произнесе и по претенцията на ответниците по частната жалба Н. А., Д. Г. В. и И. Д. В. за допълване на прекратителното определение в частта за разноските. Искането е допустимо, а разгледано по същество, неоснователно. Като заинтересувани лица в производството пред административния съд, за които оспореният административен акт е благоприятен, Н. А., Д. Г. В. и И. Д. В. имат право на разноски и при прекратяване на съдебното производство съгласно чл. 143, ал. 4 АПК. Това право не се реализира служебно, а след съответно искане, подкрепено с доказателства за действително извършени разходи по водене на делото, представени до приключване на устните състезания. В случая тези условия не са изпълнени, тъй като независимо, че производството по делото е прекратено и е направено своевременно искане за присъждане на разноски с представения на 29.01.2026г. писмен отговор, с който заинтересуваните лица изразяват становище за недопустимост на жалбата, доказателства за действително заплатено адвокатско възнаграждение или други разходи не са ангажирани до постановяване на определението за прекратяване на производството, а едва с молбата за допълване на съдебния акт, към която е приложен договор за правна защита и съдействие. Независимо, че делото е прекратено в закрито съдебно заседание, възможността на страните да представят своевременно доказателства за направени разноски не е ограничена, тъй като възражението за недопустимост на жалбата на З. и искане за прекратяване на делото, е направено от адв. Янков като пълномощник на заинтересуваните страни, още на 29.01.2026г., като със същото е заявена претенция и за разноски, но доказателства за извършени такива не са приложени, въпреки че представеният след постановяване на прекратителното определение договор за правна защита и съдействие е с дата от 27.01.2026г. и предхожда възражението. С оглед изложеното настоящата инстанция приема, че не са изпълнени условията за допълване на определение № 24760 от 19.06.2026 г. по адм. дело № 11927/2025 г. Административен съд София – град в частта за разноските. Искането е неоснователно и следва да се отхвърли.