Определение № 3348 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Ц. К. П. и М. В. П., чрез адв. П. К., срещу определение № 1871 от 25.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 713/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е оставена без уважение молбата на ответниците по делото П. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските и присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в размер на още 12 636 лева за въззивната инстанция. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че с постановеното по делото решение е уважена изцяло подадената от П. въззивна жалба, респ. материалният интерес в настоящото производство е 369 055 лева. Сочи се също така, че минималният размер на адвокатското възнаграждение при посочения материален интерес е 19 412,20 лева (без ДДС) или 23 294,64 лева (с включен ДДС), съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че общият размер на договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 25 272 лева (по 12 636 лева с ДДС за всеки от двамата ответници) и същият е съобразен с предвидения минимален размер и с фактическата и правна сложност на делото. Искането е за отмяна на определението в обжалваната част и присъждане на заплатеното адвокатско възнаграждение в пълен размер, като се присъдят още 12 636 лева. Ответната страна Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, Комисията) в предоставения срок за отговор взема становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните. В обжалваното определение въззивният съд е формирал извод, че подадената от ответниците по делото П. молба по чл. 248 ГПК, досежно искането за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение, е неоснователна. Посочил е, че с постановеното по спора решение е изложил конкретни съображения и с обжалваното определение е препратил към същите доводи. С постановеното по делото решение, въззивният състав е намерил, че предвид изхода на спора (отхвърляне на предявените от Комисията искове изцяло като неоснователни), на Ц. К. П. и М. В. П. се следват разноски, при условията на чл. 78, ал. 3 ГПК. Приел е, че направеното от ищеца КОНПИ възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, заявеният в процеса материален интерес и праговете по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въпреки това е застъпил становище, че в полза на ответниците следва да се присъди само едно адвокатско възнаграждение в размер на 12 636 лева, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, доколкото защитата и на двамата жалбоподатели в процеса, в качеството им на съпрузи, се явява идентична. По същество обжалваното определение е правилно като краен резултат. Настоящият състав намира, че въззивният съд неправилно е преценил като неоснователно възражението за прекомерност, направено от насрещната страна КОНПИ. Видно от данните по делото, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на Комисията, подаден от Ц. К. П. и М. В. П., чрез общия им пълномощник – адв. К., в който е направено нарочно искане за присъждане на сторените разноски. Към отговора на въззивната жалба са приложени (на л. 26 и л. 33 от въззивната инстанция) договори за правна услуга от 06.02.2023 г., с предмет осъществяването на правна защита, съдействие и процесуално представителство в производството по обжалване на решение № 260041 от 23.12.2023 г., постановено по гр. д. № 584/2019 г. по описа на Окръжен съд – Враца и процесуално представителство пред Софийски апелативен съд, срещу адвокатско възнаграждение от 12 636 лева с ДДС, дължимо от всеки един от ответниците по банков път, като плащането е документално установено със съответните документи. Независимо от това, че всеки от ответниците е сключил отделен договор за правна защита и съдействие, следва да бъде съобразено, че общият им пълномощник е осъществил защитата с един общ отговор на въззивната жалба, в която са изразени идентични аргументи за неоснователност на предявената от Комисията искова претенция. Отделно от горното, предприетите от пълномощника на ответниците процесуални действия, се свеждат до явяване в проведеното пред въззивната инстанция едно съдебно заседание. Фактите и обстоятелствата, върху които е концентрирана защитата, също са едни и същи за двамата ответници. Предвид изложеното, следва че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 5 ГПК и направеното от КОНПИ възражение е основателно. Във връзка с релевираното от Комисията възражение за прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение, настоящият състав счита, че следва да съобрази практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г., съгласно която чл. 101, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с чл. 4, параграф 3 от ДЕС, следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да уговорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба на ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения, не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери, отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и многобройна практика на ВКС, според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредбата на ВАС минимални размери на адвокатското възнаграждение. Съобразявайки изложеното, настоящият състав намира, че заплатеното от жалбоподателите П. адвокатско възнаграждение за пред въззивната инстанция в общ размер на 25 272 лева с ДДС е прекомерно и същото следва да се определи и намали до размер от общо 12 636 лева с ДДС, колкото и по същество е присъдил въззивният съд. Ето защо, определението в обжалваната му част е правилно като краен правен резултат, макар и при различни мотиви, поради което следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.