Решение № 126 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 53/2013 г.

Решение № 126 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 53/2013 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 167 от 15.10.2012 г. постановено от Варненски апелативен съд по гр. д. № 330/2012 г., с което е потвърдено решение № 608 от 26.03.2012 г. на Варненски окръжен съд по гр. д. № 2144/2011 г. за признаване за установено по отношение С. А. Н. от [населено място], че Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, не е собственик на недвижим имот - реална част от нива с площ *дка в местн. "Д." в строителните граници на кв. В., [населено място], представляващ имот № * по КП от 1956 г., а от комбинирания план на к. к. "Ч." имотът представлява част от пл. № * от КП от * г. и включва ПИ № * с площ от * кв. м. и ПИ * с площ от * кв. м., които по одобрената кадастрална карта представляват: 1/ реално обособена част от поземлен имот * с площ * кв. м. при граници на реално обособената част: път, ПИ * и останалата част от ПИ * и 2/реално обособена част от ПИ * с площ * кв. м при граници на реално обособената част: от две страни път, ПИ * и останалата част от ПИ *. С определение № 84 от 20.02.2013 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението служебно за преценка на допустимостта му предвид наличието или не на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск когато спорът е спорът е възникнал от невъзможността имотът да бъде нанесен в кадастралната карта поради възражение на лице, чийто имот вече е нанесен в същата карта. Касационната жалба е подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Развити са съображения за недопустимост на решението или евентуално за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответницата по касационната жалба С. А. Н. поддържа в писмения си отговор, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по отрицателен установителен иск за собственост предявен от С. А. Н. като наследник на Н. П. К., починала 1968 г. С Решение № 1656/01.07.2009 г. на ОСЗ [населено място] е възстановено правото на собственост в реални граници върху нива от * дка, находяща се в строителните граници на В. в м. "Д. г.", представляваща имот № * от КП от * г., а по комбинирания план на КК "Ч." имотът представлява част от пл. № * от КП от * г. и включва ПИ № * с площ от * кв. м. и ПИ * с площ от * кв. м. Съгласно протокол от 20.07.2009 г. ищцата е въведена във владение на възстановения й имот. В издаденото удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 от ППЗСПЗЗ е посочено, че имот пл. № * от Комбинирания план на КК "Ч." е в регулация от 1962 г. и е записан в разписния лист на наследници на Н. К. Тъй като за територията има влязла в сила кадастрална карта ищцата е поискала нанасяне на имота, но е постъпило възражение от Областния управител на Област В., основано на твърдението, че за поземлените имоти има съставени актове за държавна собственост. Във връзка с това на основание чл. 53, ал. 2 З. е отказано /с влязъл в сила административен акт/ исканото изменение на кадастралната карта поради наличие на спор за материално право. С горните обстоятелства ищцата е обосновала правния си интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за установяване, че държавата не е собственик на имотите по А. № * от *г. и А. № */*г. За да уважи предявения иск съдът е приел, че ищцата се легитимира като възстановен собственик на имота по ЗСПЗЗ, а ответникът не доказва придобивно основание, осъществено в полза на държавата. Заповедта от 28.11.1969 г. за изменение на регулацията не доказва проведена процедура по отчуждаване на имота по реда на § 10 П.(отм.) включително чрез изплащане на обезщетение. Върху имота не е извършено застрояване, нито е проведено мероприятие, което да препятства възстановяването на собствеността. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед констатирано противоречие на решението със задължителната практика на ВКС по въпроса за допустимостта на отрицателен установителен иск по чл. 53, ал. 2 З. когато спорът е възникнал от невъзможност имотът да бъде нанесен в кадастралната карта поради възражение на лице, чийто имот вече е нанесен в същата карта. Според създадената практика, изразена в Решение № 329 от 24.11.2011 г. по гр. д. № 1439/2010 г. на II г. о., защитата на правата на ищеца в такава хипотеза следва да се проведе с положителен установителен иск, а не с отрицателен такъв. Лицето, което твърди, че неговият имот следва да бъде нанесен в плана, трябва да предяви положителен установителен иск за своите права и за констатиране на непълнота или грешка в кадастралната основа. Правен интерес от отрицателен установителен иск, с който единствено се отрича правото на собственост на лицето, чийто имот вече е нанесен в плана, но не се установява правото на собственост на ищеца, липсва. Настоящият състав напълно споделя така създадената съдебна практика. По касационната жалба. В. съд е разгледал и се е произнесъл по отрицателен установителен иск, за чието предявяване липсва правен интерес, а последният се явява положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска - чл. 124, ал. 1 ГПК. След като е отказано нанасяне на имота на ищцата в кадастралната карта поради наличие на спор за материално право по смисъла на чл. 53, ал. 2 З., то пътят за защита на ищцата е с положителен установителен иск, чрез който да се признае по отношение на ответника нейното право на собственост и наличието на грешка при съставянето на кадастралната карта. Отрицателният установителен иск не осигурява защита на правата на ищцата в тази хипотеза, доколкото отричането на правото на собственост на ответника, не би рефлектирало в правната сфера на ищцата и не би довело до нанасянето на нейния имот в кадастралната карта. В рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК за служебна проверка допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част /в случая решението е било обжалвано изцяло/ въззивният съд е следвало да констатира недопустимостта на първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск. Тъй като това не е сторено, то постановеното въззивно решение също се явява недопустимо. Настоящата инстанция следва да обезсили двете постановени решения по спора и да прекрати производството по предявения иск. Разноски от ответната страна не са претендирани. При тези изводи и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, пр. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на II г. о.