Определение № 173 от 16.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1642/2020 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Д. А. против определение № 343/09.06.2020 г. по т.д.№ 351/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на същата страна, с правно основание чл.248 ГПК, за изменение на решение№ 13/14.02..2020 г. по т.д.№ 351/2019 г. в частта за разноските, като бъде намалена присъдената на ответното дружество сума от 2 500 лева - заплатено адвокатско възнаграждение, до размера на 200 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение. Позовава се на решение на СЕС по дело С-57/15, според което правната уредба следва да гарантира възстановяване на разумния размер на понесени от страната разноски, като се съобразяват фактори като предмета на спора и труда, необходим за осъществяване защитата на съответното право. Такъв е случаят, когато се претендира възстановяване на прекомерни разходи, поради договарянето на необосновано високи хонорари между страната и адвоката й или договаряне заплащането на услуги, които не са необходими, с оглед обхвата на защитата й. Страната намира, че възмездяването на разноски за платено адвокатско възнаграждение при наличие на ангажиран по трудов договор от ответното дружество юрисконсулт, се явява в разрив с така приетото, доколкото не съставлява необходим и обоснован, вкл. с оглед фактическата и правна страна на спора, разход. Последното, обаче, жалбоподателят не намира защитимо с възможността за предявяване възражение за намаляване адвокатското възнаграждение, поради прекомерност, съгласно чл.78 ал.5 ГПК, доколкото намаляването е ограничено до размерите по Наредба № 1/2004 г. на минималните размери на адвокатските възнаграждения. Позовавайки се на друго решение на СЕС, по дело С–106/ 77, сочи, че съдът не следва да прилага Наредбата, тъй като по този начин не се гарантира предходно приетото относно пропорционалното и обосновано възмездяване на разноски. Макар да не оспорва правото на страната да ангажира адвокат за защитата си, независимо от назначен юрисконсулт в предприятието й / така и решение № 10 по конст. дело № 3 /2016 г. на Конституционния съд на Република България / жалбоподателят счита, че това й право не може да обоснове възмездяването на значително по-високи хонорари от възнаграждението, което би получил юрисконсулт, защитаващ страната и подобна практика неоснователно я обогатява. Ответното дружество - „ ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве „ АД – оспорва частната жалба и моли същата да се остави без уважение. Намира, че искането на ищеца не почива на каквото и да било правно основание. Право на страната е да ангажира процесуално представителство от адвокат, каквото е и фактически осъществяваното по делото, при безспорни доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в присъдения размер от 2 500 лева, кореспондиращ с минималния по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цитираната практика на СЕС намира напълно неотносима, както и правно неиздържани всички доводи на жалбоподателя. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт – по реда на чл.274 ал.2, а не ал.3 ГПК / в който смисъл са наведени възражения за недопустимост от ответната страна /, при това по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 вр. с чл. 248 ал.3 ГПК / изрично предвидена обжалваемост, при обжалваемост и на въззивното решение /. Въззивният съд е оставил без уважение искането на Г. А. за намаляване размера на присъдените разноски, до размера на дължимо юрисконсултско възнаграждение, доколкото ответното дружество разполага с щатен юрисконсулт, независимо че е представлявано от адвокат. Счел е, че липсва основание за корективно тълкуване на чл.78 ал.8 ГПК, според която юрисконсултско възнаграждение се присъжда само в случай на осъществявана процесуална защита от юрисконсулт, какъвто не е настоящия случай. Дори разгледана като възражение за прекомерност по чл.78 ал. 5 ГПК, позицията на ищцата е несподелима, тъй като договореното и заплатено адвокатско възнаграждение не надхвърля минималния дължим размер, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Частната жалба е неоснователна. Жалбоподателят счита, че въпреки допустимото и фактически осъществявано процесуално представителство на страната от адвокат, възмездяването следва да се извърши съобразно дължимото на юрисконсулт по чл.78 ал.8 ГПК, доколкото обективно е могло да бъде защитавана от такъв. Цитираната практика на СЕС не навежда на подобен извод, а единствено на задължението при възмездяване на понесените от страната разноски да бъде съобразена действителната фактическа и правна сложност на спора и съдържанието на осъществяваната защита и спрямо същите да се определи пропорционално на тях, но и разумно, вкл. с оглед интереса и на представляваната страна, възнаграждение. Това съобразяване, обаче, е дължимо по приложението на чл.78 ал.5 ГПК - при възражение за прекомерност, каквото ищцата – въззиваема – не е направила до приключване на устните състезания във въззивна инстанция. Нито цитираната практика, нито законов текст въвеждат презумпция, че осъществяваната от адвокат защита винаги е равностойна по качество на осъществимата от юрисконсулт, респ. страната няма обоснован интерес от защита от адвокат. На такава - несъществуваща - презумпция се крепят съображенията на ищцата. Няма и въведено от законодателя задължително представителство от юрисконсулт, когато страната разполага с такъв. Отделно стои въпроса, че обективното наличие на назначен по договор юрисконсулт не е равнозначно на обективно възможна защита от същия във всеки един момент, предвид обективно възпрепятстващи го обстоятелства, както и по всеки един спор, предвид квалификацията и практическия му опит в съответната материя. Тези обстоятелства също са от естество да предпоставят обоснован интерес на страната от ангажиране на адвокат, с оглед изобщо осигуряване на адекватна защита, а не само с оглед очаквано по-добро качество на същата. Доводите на жалбоподателя не намират нито законова, нито логична опора. Доказаното разплащане на договореното възнаграждение за фактически осъществена защита изключва и неоснователно обогатяване за страната. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение