Определение № 88 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 7/2021 г.

Производството е по чл. 396, ал.1 вр. чл. 274, ал. 2 от ГПК. „Айсиджен“ ООД обжалва определение № 1732 от 23.10.2020 г. по в.т.д. 2150/20 г., Апелативен съд – София, 9 състав, с което е оставено без уважение искането му с правно основание чл. 389 от ГПк, за налагане на допълнително обезпечение по висящото пред този съд дело. Излага съображения за неправилност. Счита, че мотивите на Апелативния съд не са съответни на закона, така както е тълкуван в практиката на ВКС. В случая „замяна“ на една обезпечителна мярка с друга не съответствала на действителното положение, тъй като тя се отнасяла за отказ от първоначално допусната обезпечителна мярка. Докато в случая наложената първа обезпечителна мярка, се оказала недостатъчна, за да обезпечи претенцията на ищеца. Допустимостта на налагане на допълнителни (нови) обезпечителни мерки се подкрепяло от теорията. Позовава се на задължителна и трайна практика на ВКС. Счита, че при наличие на обезпечителна нужда и с оглед интереса на молителя, съдът установявал дали първоначално допуснатото обезпечение няма да осъществи функцията си и ако установи това, можело да се допусне нова обезпечителна мярка. Относно посочената конкретна обезпечителна мярка, въззивният съд бил приел, че е неиндивидуализирана, което не съответствало на посоченото от жалбоподателя. Запор на вземания на ответника от съответни общини, било достатъчно индивдиуализирана мярка като се имало предвид, че става въпрос за вземания от предоставено ползване на програмен продукт. Счита, че не следва договорите да се индивидуализират, а било достатъчно да се индивидуализира правоотношението с оглед обекта по отношение, на който е възникнало. Конкретният размер не можел да се преценява, заедно с наличие на вземане и изискуемост когато се налага обезпечение. Съществуването на вземането не можело да се прецени в изпълнителния процес. Моли да се отмени определението на Апелативен съд София и вместо него да се допусне поисканото обезпечение. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение от 23.10.2020 г. по т.д. 2150/20 г., Апелативен съд – София е оставил без уважение искането за допускане на обезпечение, формулирано в молба вх. № 13375/22.10.2020 г. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че е бил сезиран с предходно искане от същия молител за допускане на обезпечение и както вече бил се произнесъл с определение № 1651 от 9.9.2020 г. Допълнително обезпечение законът не предвиждал. Следвало да се поиска замяна на вече допуснатото обезпечение. Освен това са изложени мотиви, че обезпечителната мярка не е индивидуализирана с оглед вида на вземанията и тяхното основание, а носителите - различни общини в страната били изброени принципно, без да са налице данни за съответно облигационно отношение. Приел е, че липсват нови данни в молбата от 22.10.2020 г. и че няма конкретни договори, от които да произтичат вземанията на ответника към посочените общини. Наличието на електронните адреси на общините на Imeon или Имеон софтуер не било достатъчно да направи извод за основателност на молбата. С молба за допускане на обезпечение „Айсиджен“ ООД е поискал от въззивния съд допускане на обезпечение чрез налагане на запор върху вземанията на ответника „Имеон Софтуер“ ООД към общини, описани, в Приложение 1 към молбата, които вземания произтичат от предоставено ползване от ответника на общините на информационна система „Имеон“ до размер от 40 769 лв. Излага съображения, че вече е допуснато обезпечение, но при реалното му налагане отговорът на една от банките бил, че има и други обезпечения върху тази банкова сметка. Съответно допуснатото вече обезпечение не можело да изпълни функциите си. Поради липса на друго имущество, счита, че сочената от него мярка е допустима и подходяща. Моли да се допусне обезпечение. Към молбата молителят е приложил разпечатки от електронни страници на общините, писмо „Уникредит Булбанк“ АД, запорно съобщение до „Райфайзенбанк България“ ЕАД, справки от имотния регистър. Настоящият съдебен състав констатира, че молителят „Айсиджен“ ООД е ищец. Пред първоинстанционния съд е постановено съдебно решение, с което по неговия иск е осъден „Имеон софтуер“ ООД да му заплати сумата от 23 940 лв с ДДС по фактури, издадени въз основа на договор, 12 428,57 лв и сумата от 2 394 лв неустойка за период от 50 дни в размер на 10 % от сума по фактура и 1242 лв сума по фактура, заедно със законна лихва и лихва 2 985, 85 лв и 1 446,10 лв Общият размер на всички присъдени вземания е 44 436,52 лв, т.е. в рамките на искането за допускане на обезпечение до размер 40 769 лв. Това решение е обжалвано пред въззивния съд, с въззивна жалба от ответника. Въззивният съд също е компетентен да се произнесе на основание чл. 389 от ГПК по искане за обезпечение на предявени пред съда искове, доколкото производството пред въззивния съд не е приключило. Видно е, че е насрочено открито съдебно заседание за 17.02.2021 г., което не е проведено и не е постановено съдебно решение. Особеното в случая е, че с определение 1281 от 07.03.2017 г. на първоинстанционния съд – Софийски градски съд, е допуснато обезпечение в полза на „Айсиджен“ ООД срещу „Имеон Софтуер“ ООД за присъждане на 32 252,42 главница, възнаграждение за предоставени услуги 3 636 лв неустойка за забава, 4 881,48 лв лихва за забава чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответника в „Имеон Софтуер“ ООД до размер от 40 769,90 лв. При постановяване на това определение са преценени предпоставките и е уважено искането с посочената от ищеца обезпечителна мярка запор на вземания на ответника в банки, на основание чл. 389 от ГПК. Въпросът е на първо място, допустимо ли е постановяване на определение за допускане на допълнително обезпечение и на второ място, налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение съобразно новото искане с правно основание чл. 389 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че обезпечение може да се допусне дори да има произнасяне на съда по това искане, положително или отрицателно, тъй като определенията, постановени по реда на чл. 389 и чл. 390 от ГПК не формират сила на пресъдено нещо. Само в хипотеза на липса на правен интерес би било недопустимо произнасяне на определение по искане за обезпечение, но само, ако второто искане е относно вече допуснато обезпечение, относно същото искане, на същото основание, за същия размер и с посочени същите като вече допуснатите обезпечителни мерки. Само в този случай би било недопустимо искането за допускане на обезпечение. В този смисъл е постановено определение 468 / 11.07.2012 по ч.т.д.№ 183/2012 г. ВКС, ТО. Но ако не е налице такава хипотеза, то искането и допускането на обезпечение са допустими. Така е посочено и в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2020 г. по тълк.д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която няма забрана искането за допускане на обезпечение да бъде направено повторно и да бъде разгледано във всяко положение на делото. А също така може да се допусне и нова обезпечителна мярка от съда, пред който делото е висящо. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с оглед заявеното искане от молителя с посочване на различна обезпечителна мярка, в настоящия случай не е недопустимо искане. Не може да се ограничи ищецът да иска само замяна на допуснатата обезпечителна мярка по реда на чл. 398 от ГПК, така както е приел въззивният съд. Мотивите на въззивния съд са несъответни на посоченото в чл. 389 от ГПК, така както е разяснен в посочената задължителна и константна практика на ВКС. Поради това искането на молителя е допустимо и следва да се разгледа. Освен това посоченото от въззивния съд, че посочената обезпечителна мярка не е достатъчно индивидуализирана, не съответства на посоченото от молителя. Поради това, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие на чл. 389 от ГПК, ще следва да се отмени. Доколкото на основание чл. 278, ал. 2 от ГПК, съдът дължи произнасяне по същество, настоящият съдебен състав следва да разгледа искането за допускане на обезпечение, отправено от ищеца. Обезпечение на иска се допуска когато са налице кумулативните предпоставки, предвидени в нормата на чл. 389 от ГПК, а именно искът да е допустим, вероятно основателен и без допускане на обезпечение да се застраши удовлетворяването на правата на ищеца по бъдещото решение, както и посочената обезпечителна мярка да е индивидуализирана, подходяща и във връзка с търсената защита. Налице са и към настоящия момент, предвидените в чл. 389 от ГПК предпоставки – исковете са допустими и вероятно основателни. По отношение на обезпечителната нужда, следва да се обсъди наложеното предходно обезпечение. Видно от представените от молителя удостоверения, че са наложени запорите. Но от „Уникредит Булбанк“ АД е отговорено, че има други обезпечителни мерки, наложени за задължения на длъжника и към други кредитори и няма достатъчно авоар. А върху запорно съобщение „Райфайзенбанк България“ ЕАД е посочила, че лицето не е клиент на банката. Предвид тези доказателства следва да се приеме, че допуснатото обезпечение, не създава сигурност, че ще бъдат съхранени правата на ищеца до приключване на исковото производство. Поради това е налице обезпечителна нужда към настоящия момент, въпреки предходното допускане на обезпечение чрез налагане на запор върху вземанията на „Имеон софтуер“ ООД към посочените банки. При недостатъчност на запорираните вземания да обезпечат исковете, то следва да се приеме, че е допустимо следващо обезпечение с цел да се получи търсената от ищеца защита – да се осигури изпълнение на бъдещото осъдително решение. В този смисъл е и определение №693/20.11.2012г на ВКС по ч.т.д.№ 678/2012г., І Т.О., ТК. По отношение на посочената обезпечителна мярка, настоящият съдебен състав намира, че е достатъчно индивидуализирана. Посочено е, че всяка от изброените общини ползва софтуерен продукт, за което дължи заплащане на стойността на ползването. Посочени са съответно имената на третите задължени лица, съответните общини, получили право на ползване от ответника върху обект – софтуерен продукт и са посочени вземания, принадлежащи на ответника, произтичащи от ползване на софтуерен продукт. Непосочване на размера на вземането и точно сключения договор между длъжника и третото лице, не е пречка за индивидуализация на вземането. Обезпечението ще следва да се допусне до посочения от касатора размер 40 769 лв, представляващ сбора от цената на всички предявени при условията на обективно кумулативно съединение на искове в настоящия процес. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение