Определение № 9518 от 09.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9989/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. С. К., гражданин на Руската Федерация, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 22896/03.07.2025г. по адм. дело № 5529/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 31.03.2025 година на Консулско длъжностно лице - Завеждащ консулска служба в Генерално консулство на РБългария в Санкт Петербург, Руска федерация и потвърждение, рег.№ 25П-1569/07.05.2025 година на За Директор на Дирекция“ Консулски отношения“ при Министерство на външните работи и производството по делото е прекратено. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Пред съда били оспорени както отказа за издаване на търсената от лицето виза, така и потвърждението на горестоящия административен орган. Съдът едностранчиво не разгледал жалбата срещу отказа за издаване на виза, а се произнесъл само по отношение на потвърждение, рег.№ 25П-1569/07.05.2025 година на За Директор на Дирекция“ Консулски отношения“ при Министерство на външните работи, което не подлежало на оспорване. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът –завеждащ консулска служба в Генерално консулство на Република България в Санкт Петербург, Руска Федерация, не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на А. С. К., гражданин на Руска Федерация, като съдът е приел, че същата е срещу Потвърждение с рег.№ 25П-1569/07.05.2025 година на За Директор на Дирекция“ Консулски отношения“ при Министерство на външните работи и срещу Отказ за издаване на виза от 31.03.2025 година на Консулско длъжностно лице- Завеждащ консулска служба в Генерално консулство на РБългария в Санкт Петербург, Руска федерация. С оспореното определение жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. За да се достигне до този правен резултат е прието, че според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. В случая твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба, от страна на жалбоподателя не били изложени. Определението е правилно. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4, т.е. търсената от жалбоподателя виза тип „D“, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Правилно е съобразено, че с така разписаните правила е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Както вече е отбелязвал в практиката си Върховен административен съд, държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Но държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна. Поради това националният законодател с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ изрично регламентира, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. В случая следва да се сподели обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. В сезиращата съда жалба не са посочени каквито и да е конкретни данни, че с отказа за идване на виза, се нарушава упражняването на което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Първоинстанционният съдебен състав правилно е констатирал, че Потвърждение с рег.№ 25П-1569/07.05.2025 година на За Директор на Дирекция“ Консулски отношения“ при Министерство на външните работи не подлежи на оспорване, тъй като и по съдържанието си е разяснение на реда за оспорване на издадения на територията на Руската Федерация отказ за предоставяне на виза на К.. Противно на твърденията в частната жалба, съдът се е произнесъл именно по отношение на отказа за издаване на виза, като е взел предвид и обсъдил свързаните с възможността за осъществяване на съдебен контрол факти и обстоятелства, които са довели до извод за недопустимост на оспорването поради липсата на предвидените в чл. 10а, ал.4 от ЗЧРБ основания. Описването в диспозитива на съдебния акт на Потвърждение с рег.№ 25П-1569/07.05.2025 година на За Директор на Дирекция“ Консулски отношения“ при Министерство на външните работи не съставлява съществено процесуално нарушение и не води до незаконосъобразност, а от там и до необходимост от отмяната му. Както в мотивите, така и в диспозитива на определението е изрично обсъден, съответно посочен оспорения от К. отказ за издаване на виза тип „Д“. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,