Определение № 50016 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1964/2022 г.

Производството е по чл. 247 ГПК и чл. 248, ал. 1 ГПК. Постъпила е молба от процесуалния представител на касатора В. К. И. – адв. Д., с искане за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното по делото решение, в частта му с характер на определение, в която съдът е присъдил адвокатско възнаграждение на лицето А. И., което не е процесуален представител на страната, вместо на адв. М. Д.. Претендира се и изменението му, на основание чл. 248 ГПК, досежно размера на дължимото на адв. Д. адвокатско възнаграждение, тъй като не кореспондира с минималния, съгласно чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към приключване устните състезания по делото в касационна инстанция – 3460 лева, съобразно уважената част от претенцията / 40 000 лева / спрямо обжалваемия интерес / 100 000 лева /. Ответната страна - ЗД „Бул Инс „ АД – не депозира становище по молбата. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че молбите изхождат от легитимирано лице и е спазен срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, считано от постановяване на решението. Молбата по чл. 247 ГПК е основателна. Касаторът В. К. И. е представлявана по делото единствено от адвокат М. Д., по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв, с представено по делото пълномощно /стр. 25 по номерацията на въззивното дело /. Упоменатото в диспозитива на постановеното съдебно решение лице – адв. А. И. – е процесуален представител на ответната страна – осъдена и дължаща заплащане на възнаграждението, съгласно мотивите на съдебния акт. Предвид некореспондиращи си мотиви и диспозитив на решението, в частта му с характер на определение, по отговорността за разноски, следва да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка, съобразно молбата на пълномощника на касатора. Основателна е и молбата по чл. 248 ГПК. Предвид осъществявано по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв процесуално представителство на касатора от адв. Д., минималното възнаграждение за същата, съгласно приложимия чл. 7, ал.2, т.5 на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, но съответно на уважената част от обжалваемия интерес, възлиза на 3 460 лева. Съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022, настоящият състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, вкл. относно актуализацията им. Доколкото сам по себе си размера на защитавания, оценим парично интерес не предполага съществено различна по съдържание защита, но от друга страна е задължаващ адвоката в по-сериозна степен, вкл. с оглед възможни от страна на доверителя последващи претенции за вреди при неудовлетворителен резултат, настоящият състав намира за достатъчно да изхожда от определените твърди ставки по чл. 7, ал. 2 в Наредбата, като с оглед спецификата на спора, сложността му и размера на остатъка от претенцията, над долната му граница, към която са фиксирани твърдите ставки, евентуално умножава същия / двукратно или повече /. Твърдата ставка, на приложимия в случая чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата, възлиза на 8 650 лева, като предявената претенция е в размер съвпадащ с долната граница на интереса в посочената разпоредба / 100 000 лева /. Съобразно този размер, според съотношението му с уважената част от иска, е претендирал дължимото му се възнаграждение и процесуалният представител на ищцата – касатор. Настоящият състав намира, че с оглед предмета на спора и съдържанието на осъществената в касационна инстанция защита, така определеният размер е обоснован. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение