Определение № 4500 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1908/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРБ против решение № 329/24.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 2326/2024 г. от 7-ми състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за сумата от 30000 лева и е постановил в този смисъл решението си, отменяйки частично решението на СГС, с което са присъдени 5 000 лева. Съдът е приел, че е предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 б ЗОДОВ за нарушаване на правото за разглеждане на производството в разумен срок. Прието е, че разследването по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780ІІ/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ- 048/1999 г. по описа на ВОП - София /делото за т.нар. "Възродителен процес"/ и до настоящия момент не е приключило. Съдът е посочил, че ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство довело до ненаказване на извършителите. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението, поради което наведеното възражение във въззивната жалба на ищеца е неоснователно. Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения”, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, 8 и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. От писмените доказателства по делото се установява, че Н. Х. Ш. е лично пострадал от „Възродителния процес” – не просто са му сменени имената и е получил други документи за самоличност, но е бил изселен принудително в други населени места, тормозен е психически, живял е в лагери при лоши битови и хигиенни условия, упражнена е репресия спрямо него. Следователно, налице е активна процесуална легитимация на ищеца да завеждане на процесния иск. По отношение на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е приел, че на ищеца се е отразила негативно продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у него чувства на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. В конкретния случай, всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване. Значение имат още възрастта на ищеца – понастоящем на 66 г., като към момента на цитираните исторически събития, същият е бил между 30-40 годишна – възраст. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правни въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Разлика в принципните положения относно обстоятелствата, които подлежат на задължителна преценка при определяне размера на обезвредата на засегнатите в конкретния случай (забавено правосъдие) нематериални блага на пострадалия и обсъждането на тяхното значение при присъждане на дължимото обезщетение спрямо други хипотези на претенции за репариране на такъв вид вреди от непозволено увреждане, няма. Единствено следва да се отграничи, че предмет на претенцията за обезвреда от неразумна продължителност на производството са само вредите от забавеното правосъдие, но не и преките вреди от престъплението, предмет на разследване по производството. Това разрешение е съобразено от въззивния съд и съответства на установената съдебна практика на ВКС. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и то без оглед естеството на непозволеното увреждане, вкл. и това, обосноваващо приложното поле на специалния ЗОДОВ (напр. незаконно обвинение, забавено правосъдие и пр.). Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с непозволеното увреждане, вкл. неразумната продължителност на делото. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, дадени с последователната съдебна практика на ВКС, вкл. тази, която страната сочи и прилага. Ето защо и по последния поставен въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. Водим от горното, състав на ВКС