Решение № 1869 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12383/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. С., гражданин на Република Турция, чрез пълномощник адв. И. Джелепов от Адвокатска колегия Хасково срещу решение № 32975 от 08.10.2025 г., постановено по адм. дело № 6884/2025 г. по описа на Административен съд-София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на А. С., против заповед рег. № 4536 РАМ-237/16.06.2025 г. на началника на Гранично полицейско управление /ГПУ/ Свиленград, с която на лицето е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите членки на Европейския съюз" за срок от 5 години, считано от датата на изпълнение на наложената ПАМ „Експулсиране“. В касационната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да бъде отменена горепосочената заповед. Ответникът – началник на Гранично полицейско управление - Свиленград, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед за налагане на принудителна административна мярка заповед № 4536 РАМ-237/16.06.2025 г., издадена от началник на ГПУ – Свиленград. Оспорената заповед е била издадена на основание чл. 42з, ал. 1, т. 1 вр. чл. 10, ал. 1, т. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 24, § 2, б. "А" от Регламент /ЕО/ № 1861/2018 г. вр. чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е наложена ПАМ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз" за срок от пет години, считано от датата на изпълнение на наложената ПАМ „Експулсиране“. Съдът приел, че оспореният административен акт е законосъобразен. За да стигне до правен извод, първоинстанционният съд посочил, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и правилно е приложил материалния закон. От установените по делото факти, съдът приел, че са налице материалните предпоставки на чл. 42з, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ за налагане на ПАМ. Установил, че са налице предпоставките на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ – има данни, че извършва търговия с хора и незаконно въвеждане в страната и извеждане на лица в други държави. В акта е посочено, че на 13.06.2025 г., около 07:00 ч. на ГКПП "Капитан Андреево" за влизане в страната от Република Турция в Република България, чужденецът е превеждал през границата едно лице чужд гражданин, без разрешение на надлежните органи на властта, като за превеждането е използвал МПС товарен автомобил, марка „Волво“ с турска регистрация №33ААL706. В докладната записка и предложение рег. №4536р-17652/13.06.2025г. е изложено, че при физическа проверка на товарния автомобил за укрити лица, органите на реда са открили в кабината, под леглото зад шофьорската седалка, укрито лице от мъжки пол, без документи за самоличност, по негови данни гражданин от Иран. На А. С. е било повдигнато обвинение по чл.280, ал.2, т.1, т.3 и т.4 във вр. с ал.1 от Наказателния кодекс (НК), като на 16.06.2025г. Район съд Свиленград признава лицето за виновно и го осъжда. Направено било предложение на А. С. да бъде наложена ПАМ „Експулсиране - Република Турция“ и „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз" за срок от пет години. Първоинстанционният съд е приел, че при постановяване на оспорения акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Преценено е, че продължителността на забраната за влизане е определена, след като са взети предвид всички обстоятелства от значение за процесния случай. При тези доводи съдът е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати твърдените от касатора нарушения. Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити чрез отразяване на фактическите и правните основания за издаването й. Заповедта е мотивирана и в съдържанието й се препраща към предложение с рег. №4536р-17652/13.06.2025г. В съответствие с ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС и константната съдебна практика, излагането на мотивите в документ, съставен от друг орган преди издаването на обжалвания индивидуален административен акт, не противоречи на нормативните изисквания. С позоваването на предхождащи акта други актове и документи те се приобщават към административната преписка, а изложените в тях мотиви, приети от издателя, съставлява фактическите основания за издаване на акта. Поради това изложените в предложението съображения са такива и за издаването на самия акт, а доводите за противното в касационната жалба са неоснователни. Посочените в заповедта мотиви за нейното издаване съответстват на предвидените в чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ предпоставки за прилагане на мярката. Съгласно чл. 42з, ал. 1, ЗЧРБ принудителната административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз, се налага, когато по отношение на чужденеца са налице някои от основанията на чл. 10, ал. 1 ЗЧРБ. В настоящият случай органът се е позовал на основанието по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ - има данни, че извършва търговия с хора и незаконно въвеждане в страната и извеждане на лица в други държави. Съдът е взел предвид безспорно установеното обстоятелство, че А. С. е превеждал през границата от Република Турция в Република България лице чужд гражданин без надлежни документи и е направил опит да влезе на територията на страната с него. Следва да се вземе предвид и факта, че А. С. е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България по чл.280, ал.2, т.1, т.3 и т.4 във вр. с ал.1 от НК. Посочената в заповедта фактическа обстановка, свързана с установено незаконно въвеждане на лица в страната от турския гражданин, безспорно осъществява хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ и съответно прилагане на мярката по чл. 42з, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Относимо и достатъчно основание за прилагането на принудителната административна мярка е наличието на данни за извършен опит от страна на турския гражданин за незаконно извеждане на чужденец (самоопределящ се като иранец) в други държави, каквито в настоящия случай са безспорно установени. За прилагането на мярката не е необходимо да е безспорно доказано деянието, а е достатъчно и само да са налице данни за това. Определеният срок на ПАМ е в рамките на законоустановения съгласно чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ и съответства на обществената опасност на установеното нарушение. Наложеният максимален срок на ПАМ не е необоснован и няма нарушение на принципите на пропорционалност и ефективност в светлината на Директива 2008/115/ЕО. Поради това касационната инстанция намира за правилен и обоснован изводът на първоинстанционния съд, че условията за прилагане на принудителна административна мярка по отношение на жалбоподателя са изпълнени изцяло. Неоснователни са и твърденията на касатора, че процесната заповед засягала правото му на личен и семеен живот, тъй като имал сключен граждански брак с българска гражданка. Съгласно чл. 8, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, в каквато изключваща хипотеза попада и настоящият случай. По изложените съображения касационният съдебен състав приема, че доводите на касационния жалбоподател за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни, защото първостепенният съд точно е установил релевантните по делото факти, формирал е въз основа на тях обосновани правни изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон и не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,