Определение № 1009 от 02.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2344/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Слънчев бряг“ АД, к. к. „Слънчев бряг“, [община] срещу определение № 162 от 10.09.2025г. по в. т. д. № 62/2025 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на дружеството за изменение на постановеното по делото решение № 35 от 09.06.2025 г. в частта за разноските, като му бъде присъден пълният размер на заплатеното от него адвокатско възнаграждение както за първата, така и за въззивната инстанция. Частният жалбоподател намира атакуваното определение за неправилно. Счита, че съдът неоснователно е намалил адвокатското възнаграждение за предходните инстанции, с твърдението, че водените между страните дела не обосновават по-малка фактическа и правна сложност на настоящото производство, тъй като по тях липсва сила на пресъдено нещо или признати за ненуждаещи се от доказване факти. Ответникът по частната жалба – “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД, [населено място] – заявява становище за неоснователност на същата по съображения в писмен отговор от 03.11.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. С постановеното по делото решение № 35 от 09.06.2025 г. Бургаски апелативен съд е потвърдил обжалваното от “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД решение № 302 от 29.11.2024г. по т. д. № 467/2023 г. на Бургаски окръжен съд и е присъдил разноски за въззивното производство в размер на сумата 22 000 лв., с ДДС – адвокатско възнаграждение (от общо заплатени 48 000 лв.), след като е уважил заявеното от въззивника възражение за прекомерност на възнаграждението. По същите съображения, по подадена от “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД частна жалба, с въззивното решение е отменено постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 1149 от 27.12.2024 г. по т. д. № 467/2023 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която на ищеца „Слънчев бряг“ АД са присъдени разноски за първата инстанция за разликата над 15 800.06 лв. до 26 413.82 лв. С определение № 162 от 10.09.2025г. по в. т. д. № 62/2025 г. Бургаски апелативен съд е оставил без уважение подадената от „Слънчев бряг“ АД молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските за първата и за въззивната инстанция, като е преценил искането за присъждане на пълния заплатен от дружеството размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния му представител за неоснователно. Посочил е, че изцяло поддържа извода си за липса на фактическа и правна сложност на спора, произтичаща от това, че между същите страни, със същото правно основание, са били водени множество предходни спорове, в които изложените и поддържани от тях доводи и съображения са били многократно обсъдени и установени. Настоящият състав намира, че в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по искането за изменение на постановеното от него решение в частта за разноските, дължими за първата инстанция, атакуваното определение е недопустимо. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 24 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. В мотивите на тълкувателния акт обаче е пояснено, че разрешението за директен контрол се отнася за хипотезата, когато въззивният съд се е произнесъл по отправено към него искане по чл. 248 ГПК и той за първи път е разгледал въпроса за съдебно-деловодните разноски, тъй като в този случай Върховният касационен съд се произнася като втора инстанция по отношение на така постановеното определение, но не и за хипотезата, когато въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, за която е приложим редът по чл. 274, ал. 3 ГПК. Именно втората хипотеза е налице по отношение произнасянето на Бургаски апелативен съд за дължимите на „Слънчев бряг“ АД разноски за първоинстанционното производство, тъй като с въззивното решение съдът се е произнесъл по частната жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 248 ГПК. Ето защо, в тази му част обжалваното въззивно определение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Молбата на „Слънчев бряг“ АД, касаеща разноските за първата инстанция, следва да бъде върната на въззивния съд за администрирането й като частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, имаща характер на определение, с което частично е отменено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по искането за изменение на постановеното от него решение в частта за разноските, дължими за въззивната инстанция, атакуваното определение е допустимо и правилно. Основният критерий, съгласно задължителните разяснения в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя размера на адвокатското възнаграждение, е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото. В съответствие с тези разяснения и приетото в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, е формирана и практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав (определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на I т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на I т. о, определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на I т. о. и др.). Съобразно посочената практика, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАС, а тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е преди всичко фактическата и правна сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Отнесени към настоящия случай, посочените обстоятелства налагат категоричен извод, че с оглед обема на оказаната от процесуалния пълномощник на “Водоснабдяване и Канализация” ЕАД правна помощ за въззивното производство – изготвен отговор на въззивна жалба и отговор на частна жалба; приключване на делото в едно съдебно заседание, в което не са извършвани процесуални действия по събиране на доказателства, както и предвид факта на водени между страните предходни дела на същото правно основание – чл. 236, ал. 2 ЗЗД, във връзка със същия договор за наем, заявените по които доводи и възражения в преобладаващата си част са еднакви, следва да се счете, че заплатеното в полза на процесуалния пълномощник на „Слънчев бряг“ АД адвокатско възнаграждение в размер 48 000 лв. е прекомерно, както правилно е преценил и въззивният съд. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Трети състав