Определение № 225 от 07.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 3266/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. П. срещу решение №527 от 16.03.2015 г. по в.гр.д.№3230/2014 г. на САС, поправено с решение №1851 от 20.09.2016 г. за поправка на допусната очевидна фактическа грешка. С обжалваното решение е потвърдено решение от 15.04.2014 г. по гр.д.№10743/2013 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. С. П. срещу ЗК [фирма] иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата между 40 000 лв. и 120 000 лв., ведно със законната лихва от 29.04.2010 г. до окончателното изплащане, обезщетение за неимуществени вреди, следствие от ПТП от 29.04.2010 г., в резултата на което е загинала С.П. – съпруга на ищеца. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, обобщени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК: 1. За задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и субсумира установените факти под приложимата материалноправна норма. 2. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД. 3. За предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД и за установяване на конкретния принос на пострадалия, водещ до намаляване на дължимото се обезщетение. Ответникът по касация ЗК [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между травматичните увреждания на починалата съпруга на ищеца и последвалата й смърт. Счел е, че размерът на справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е 120 000 лв., като предвид установеното по делото обстоятелство, че е налице висок процент – 2/3 към 1/3 на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата, предприела рисково пресичане на място, с нарушена за водачите видимост, при наличие на съоръжение за безопасно преминаване, е достигнал до извод за основателност на иска за неимуществени вреди в размер на сумата от 40 000 лв. В обжалваното решение съдът е изложил собствени мотиви, които са ясни и разбираеми, налице е произнасяне в съответствие с изложените от ищците факти, обстоятелства и искането отправено до съда, като в решението се съдържа и обсъждане на своевременно направеното от ответника възражение за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. В този смисъл по поставения в изложението първи въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с константната задължителна практика на ВКС /изключваща наличието на селективните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК/, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С оглед изложените в решението мотиви, поставените от втори и трети въпроси, са формирали правната воля на въззивния съд - обусловили са частичното отхвърляне на предявените искове, но спрямо втория от тях, не се установяват сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. По въпроса за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, е формирана дългогодишна константна задължителна съдебна практика /обобщена в ППВС №4/68 г., доразвита в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др. /, според която, при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, резултат от причинена смърт, от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди - следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Предвид съобразяване на въззивния съд с посочената задължителна практика при определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, касационното обжалване по този въпрос не следва да бъде допуснато. Касационно обжалване следва да се допусне по третия от формулираните от касаторите въпроси, който въпрос освен, че е обусловил правната воля на въззивния съд, е решен в противоречие със задължителна съдебна практика относно приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. В константната задължителна практика на ВКС, обективирана в множество постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, е застъпено становището, което се възприема изцяло от настоящия състав, че за да се приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, респективно да се определи с колко да се намали обезщетението, следва да се установи конкретния принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия. С оглед обстоятелството, че на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК касаторът не дължи внасяне на държавна такса, делото следва да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,