Решение № 1749 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10284/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Д. Т., чрез адв. А. Терзиева като процесуален представител, против решение № 4297 от 16.04.2025 г., постановено по адм. дело № 3003/2024 г. по описа на Административен съд – Варна в частта, с която е отменено извършеното чрез действие волеизявление на началника на СГКК-Варна за изменение на КР. Изложени са доводи за недопустимост на оспорения съдебен акт поради липса на правен интерес на оспорващия в първоинстанционното производство, както и за неправилност на решението като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърденията са, че са налице предпоставките по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР за процесното изменение на КР с оглед доказателствата, установяващи собствеността върху земеделските имоти, придобита въз основа на договор за продажба на наследство и отмяна на конфискацията. Процесуалните нарушения на съда се свързват с отказа за извършване на косвен съдебен контрол за валидност на административните актове, постановени в производството за реституция на земеделските имоти. Поддържа се, че издадените заповеди по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ са нищожни и не легитимират като собственик вписаното в КР лице. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и произнасяне по същество за отхвърляне на жалбата срещу действията на началника на СГКК-Варна за изменение на КР, както и за прогласяване нищожността на заповедите по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ. Ответникът - началникът на СГКК – гр. Варна, не изразява становище по касационната жалба. Ответникът – С. П. Л., чрез процесуалните си представители адв. П. Узунова и адв. К. Костов, в писмени становища и устно в съдебно заседание, навежда съображения за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното съдебно решение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу неблагоприятен за нея съдебен акт. Разгледана по същество – жалбата е неоснователна, като съображенията за това са следните: От фактическа страна, по делото е установено, че административното производство по издаване на оспорения акт – действие за изменение на КР, е започнало по заявление вх. № 07-34777/24.11.2023 г. на В. Д. Т. до СГКК - Варна с искане да бъде вписан в регистъра като собственик на ¼ ид.ч. от имотите, включени в наследството на А. Н. С.. Заявителят представя договор за продажба на наследствени права на осн. чл.212 ЗЗД, сключен на 28.01.1994 г. и с нотариална заверка на подписите на страните, с който договор М. А. Н. продава на В. Д. Т. една четвърт идеална част от цялото наследство на баща си А. Н. С.. Видно е, че М. Н. е единствен наследник на А. С., а имуществото на последния, вкл. земеделско стопанство от 2169 дка, находящо се в землището на гр. Варна, м. „Над Карантината“, е одържавено с присъда от 29.04.1945г. по НОХД № 10/1945 г. на Софийски народен съд, отменена с решение № 784/21.01.1994г. по НОХД № 775/1993 г. на ВС, а имотите са отписани от актовите книги за държавни имоти със заповед № В-08-00-0165А/10.05.1995г. на министъра на финансите. С решение № 879/08.05.2002 г. на Поземлена комисия – Варна, по заявление на М. А. Н., е признато и възстановено правото на собственост на наследниците на А. Н. С. върху земеделски земи, включващи нива от 91,480 дка, нива от 85,520 дка и нива от 6,000 дка, всички в терени по §4 в местности в землището на гр. Варна. С нотариално завещание от 29.03.2011г., [заличен текст], М. А. Н. е завещал на С. П. Л. цялото си движимо и недвижимо имущество. При горните данни, органът издава отказ, обективиран в писмо изх. № 24-37265/29.11.2023 г., за заличаване на А. Н. като собственик и за вписване на договора за продажба на наследствени права от 28.01.1994 г. в КР на недвижимите имоти, който отказ е отменен по жалба на В. Т. с решение № 7766/26.07.2024 г. по адм. дело № 2827/2023г. на Административен съд – Варна в частта относно вписването на договора, а преписката е върната на началника на СГКК - Варна с указания за отстраняване на недостатъците в подаденото заявление, а именно да се изискат от заявителя Т. доказателства за приключило производство по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, респ. да се представят документи, с които да се индивидуализират процесните недвижими имоти с площ и граници. След връщане на преписката, е изпратено писмо до заявителя за индивидуализиране на имотите, в изпълнение на което, същият прилага извадка от КР на недвижимите имоти със собственик А. Н. С., издадена от СГКК-Варна, в която са вписани и процесните имоти [идентификатор]; [идентификатор] и [идентификатор]. При тези доказателства, е издаден оспореният административен акт, съставляващ действие по изменение на КР на недвижимите имоти на гр. Варна, с което и на осн. чл.53, ал.2 ЗКИР и чл.53а, т.1 ЗКИР и въз основа на посоченото решение по адм. дело № 2827/2023 г., В. Д. Т. се вписва като съсобственик с дублиращи права със С. П. Л. на имоти с идентификатори [идентификатор]; [идентификатор]; [идентификатор] и [идентификатор], находящи се в гр. Варна, район Аспарухово, СО „Боровец-север“. Административният акт е оспорен изцяло от С. П. Л., но производството по делото е прекратено по отношение на [ПИ] и в тази част решението е влязло в сила. Видно е, че пред съда оспорващият Л., наред със завещанието, е представил и заповеди с №№ 15/08.03.2023 г. и 16/08.03.2023 г., издадени от кмета на район „Аспарухово“, община Варна, с които на осн. §4к, ал.7 от ПЗР ЗСПЗЗ е наредено да се възстанови правото на собственост на наследник на А. Н. С. – С. П. Л., върху новообразувани имоти с идентификатори [идентификатор]; [идентификатор]. С постановеното решение, в оспорената му част, по жалба на С. П. Л., административният съд е отменил извършеното чрез действие волеизявление на началника на СГКК-Варна за изменение на кадастралния регистър на недвижимите имоти на гр. Варна, с което В. Д. Т. се вписва като съсобственик с дублиращи права върху ¼ идеална част от имоти с идентификатори [идентификатор].; [идентификатор] и [идентификатор], находящи се в гр. Варна, район Аспарухово, СО „Боровец-север“. За да постанови горния резултат съдът е приел, че изменението на КР е годен за съдебно оспорване акт, извършен чрез действие от началника на СГКК – гр. Варна, а жалбата е подадена от С. П. Л., който има качеството на заинтересовано лице по см. на §1, т.13 ДР ЗКИР, поради което е процесуално допустима. Изложил е съображения за незаконосъобразност на обжалвания административен акт поради отсъствие на предпоставките по чл.53, ал.2 ЗКИР и по чл.53а, т.1 ЗКИР, посочени от органа като правно основание за извършеното изменение на КР. Сочи се, че заявителят в административното производство Т. не представя доказателства за право на собственост върху процесните имоти, а и последните не са надлежно индивидуализирани, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.53, ал.2 ЗКИР. Обосновава извод, че договорът за продажба на наследство от 1994 г. не легитимира жалбоподателя като собственик на земеделските земи, тъй като последните не са част от наследствената маса към момента на подписването му поради незавършеното производство за реституцията им, поради което и по арг. от чл.90а от Закона за наследството, същите имоти са новооткрито наследство, а площта и границите им са установени едва с издадените по реда на ЗСПЗЗ актове. Счита се също, че не е налице и хипотезата на чл.53а, т.1 ЗКИР, доколкото цитираното от органа решение № 7766/26.07.2024 г. по адм. дело № 2827/2023 г. на Административен съд – Варна не решава спор за собственост /за материално право/ между страните, т.е. не е от вида на решенията, предвидени в приложената разпоредба на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно. Предвид изложените обстоятелства, установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, направените фактически констатации и изведените правни изводи са обосновани и правилни. Наведените в касационната жалба оплаквания за недопустимост на оспореното решение са неоснователни. Същите се свързват с доводи за липса на правен интерес на оспорващия в първоинстанционното производство - С. П. Л., поради това, че административните актове, с който доказва правото си на собственост, са нищожни. Правилно административният съд е отрекъл основателността на горите възражения. Страни в производството по оспорване на изменение на КККР са заинтересованите лица, които се легитимират като собственици или носители на ограничени вещни права в имоти засегнати от процедираното изменение. Същите притежават и правен интерес да оспорват административните актове, вкл. съставляващите действия по изменение на КККР. В случая, С. П. Л. установява качеството си на собственик на имотите по акта с нотариалното завещание от 29.03.2011г. и със заповедите с №№ 15/08.03.2023 г. и 16/08.03.2023 г. на кмета на район „Аспарухово“ по §4к, ал.7 от ПЗР ЗСПЗЗ. Същият е вписан и в КР като съсобственик с дублиращи права наред със заявителя. От изложеното следва, че за него е налице правен интерес да обжалва акта на органа, а в това производство съдът няма задължение да преценява валидността на представените от страната административни актове, от които черпи права. С оглед на горното, оспореното първоинстанционно решение е допустимо. Обжалваният съдебен акт е правилен – не е засегнат от пороците по чл.209, т.3 АПК. Неоснователни са наведените от жалбоподателя оплаквания за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с отказа да извърши косвен съдебен контрол за валидност на административните актове, постановени в производството за реституция на земеделските имоти и конкретно на заповедите с №№ 15/08.03.2023 г. и 16/08.03.2023 г. на кмета на район „Аспарухово“. Противно на поддържаната от касатора теза, в АПК не е предвидена възможност, аналогична на тази по чл.17, ал.2 ГПК, за инцидентен контрол за валидността на административните актове, тъй като съществува изрична правна уредба, регламентираща оспорването на административните актове с искане за обявяване тяхната нищожност без ограничения във времето в отделно производство по реда на чл.145 и сл. АПК, с оглед на което разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК е неприложима, вкл. и по препращането с чл.144 АПК, тъй като не е налице „неуреден въпрос“ по смисъла на чл.144 АПК. Предвид изложеното, липсата на произнасяне от съда по възраженията за нищожност на посочените заповеди, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспореното съдебно решение е постановено и в съответствие с материалния закон. Последният е приложен правилно и въз основа на цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Видно е от мотивите на органа, че процесният административен акт е издаден на основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР, според която разпоредба, при наличие на документи, удостоверяващи дублиране на носителите на право на собственост, съответно на друго вещно право, за един и същ имот, в кадастралния регистър на недвижимите имоти се записват данните за всички лица и документи, т.е. при наличие на данни за конкуриращи се права спрямо един и същ имот, съществуващ в КК, органът следва да впише в регистъра собствениците, представили съответните титули за собственост. В случая не са налице предпоставките, предвидени в цитираната нормативна разпоредба, приложимостта на която изисква валидни от външна страна титули за собственост за напълно идентични (по вид, площ и граници) имоти. Както правилно е констатирал съдът, от жалбоподателя не са доказани дублиращи се права по отношение на едни и същи имоти. От документите по делото и от заключението на вещото лице, е видно, че към датата на сключване на договора за продажба на наследствени права от 28.01.1994 г., който е титулът за собственост на В. Т., в кадастралните планове за територията, не са отразени поземлени имоти, отговарящи по площ и граници на процесните ПИ с идентификатори [идентификатор].; [идентификатор] и [идентификатор]. Последните не са съществували към този момент, тъй като са новообразувани имоти с ПНИ, одобрен през 2012 г. Жалбоподателят не е представил доказателства, с които да индивидуализира спорните имоти, вкл. с площ и граници, което е задължително изискване за да се установи дали са налице конкуриращи се права спрямо едни и същи имоти. Приложената към заявлението извадка от КР на недвижимите имоти със собственик А. Н. С., е издадена от СГКК-Варна с актуалните данни, вписани в КР, и не може да удостовери релевантното обстоятелство, че с договора за продажба на наследствени права жалбоподателят е придобил собствеността върху имотите в границите и обема им, отразени в кадастралната карта. От изложеното следва, че не са налице предпоставките за изменение в кадастралния регистър, тъй като в случая не се касае за противопоставяне на права за собственост, засягащи идентични по вид, площ и граници поземлени имотите, поради което оспореното изменение на КР на осн. чл.53, ал.2 ЗКИР е незаконосъобразно, а решението за отмяната му е правилно. Не са доказани и основанията по чл. 53а, ал. 1, т. 1 ЗКИР за издаване на оспорения административен акт. Видно е, че за да измени КР /без изрична заповед/ органът се е позовал на решение № 7766/26.07.2024 г. по адм. дело № 2827/2023 г. на Административен съд – Варна, сочейки, че изменението на КР е в изпълнение на влязло в сила съдебно решение. Както се констатира по-горе, с цитирания съдебен акт, по жалба на В. Т. е отменен отказ на началника на СГКК-Варна за вписване на договора за продажба на наследство в КР и преписката е върната на началника на СГКК - Варна с указания за отстраняване на недостатъците в подаденото заявление. От мотивите на решението са установява, че административният отказ е отменен на процесуално основание, без да се преценява материалноправната му законосъобразност, а и по делото не е участвал С. П. Л.. Следователно, в случая не са осъществени предпоставките за изменение на КР на основание чл. 53а, ал. 1, т. 1 ЗКИР, тъй като с противопоставеното решение № 7766/26.07.2024 г. по адм. дело № 2827/2023 г., съдът не е установил права на Т. по отношение на процесните имоти, а и съдебният акт няма сила на присъдено нещо спрямо ответника Л., който не е бил страна по делото. Доводите на административния съд в изложения смисъл, с които е обоснована отмяната на обжалвания административен акт, са правилни и се споделят от настоящия касационен състав. С оглед основанията за незаконосъобразност на обжалваното действие за изменение на КР, са правно ирелевантни доводите на жалбоподателя за ретроактивно действие на отмяната на конфискацията, и съдът не дължи проверка и произнасяне по основателността им. Като е достигнал до извод за незаконосъобразност на оспореното изменение на КР, извършено с действие, и го е отменил с оспореното решение, първоинстанционният съд е приложил правилно закона. Дължимо е произнасяне по реда на чл.221, ал.1 АПК за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. С оглед изхода на спора, искането за разноски на ответника Л. е основателно и съдът присъжда в негова полза сумата в размер на 639,11 евро, равняваща се на 1250,00лв. за адвокатско възнаграждение, която следва да заплати касаторът. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,