Решение № 4493 от 23.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8739/2025 г.

Производството е по чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Р. К., чрез процесуален представител С. М. Петрова, против Решение № 1042 от 2.07.2025 г., постановено по адм. дело № 239/2025 г. по описа на Административен съд – Шумен. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира разноски за две инстанции. Ответникът директорът на Териториално поделение (ТП) на НОИ - Шумен, чрез процесуален представител Л. Илиева дава отговор на касационната жалба като счита същата за неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Шумен е Решение № 2153-27-78/16.04.2025год. на директора на ТП на НОИ – Шумен, с което е отхвърлена жалбата на К. срещу Разпореждане № РВ-3-27-01767624 от 6.12.2024г. на ръководителя по контрола на разходите по ДОО в ТП на НОИ. От фактическа страна по делото е установено следното: Жалбоподателката е била назначена и осигурявана в СД „Верита 91 Иванова и Сие“ – гр. Шумен на длъжност „куриер служба офис“ по трудов договор № 8/25.01.2018 г. за периода 25.01.2018 г. – 25.11.2019 г., с възнаграждение 510 лв. и на 8 - часов работен ден. В хода на правоотношението тя е излязла в отпуск поради бременност и раждане (от 04.02.2018 г. до 18.06.2018 г.), последван от отпуск по чл.163 КТ (Заповед № 20/19.06.2018 г.) и отпуск за отглеждане на малко дете по чл.164 КТ (Заповед № 21/21.03.2019 г.), като за периода 04.02.2018 г. – 26.11.2019 г. е получавала парични обезщетения от ДОО в общ размер на 16 860,74 лв., при отчетени 7 отработени дни. Със Заповед № ЗР-5-27-01212650/19.10.2022 г. на ръководителя на ТП на НОИ - Шумен, удължена със Заповеди № ВЗ-5-27-01245125/28.11.2022 г. и № 1015-27-9/03.01.2023 г., е извършена проверка на осигурителя, приключила с Констативен протокол № КП-5-27-01310411/20.02.2023 г. В същия е установена практика за назначаване на множество лица с краткотрайни договори с последващо ползване на обезщетения и нарушения при оформянето на трудовите правоотношения. По отношение на жалбоподателката е констатирано, че трудовият ѝ договор не е подписан, липсва длъжностна характеристика и не са налице достатъчни доказателства за реално полаган труд, като дадените обяснения са противоречиви и като такива не са кредитирани от административния орган. Въз основа на горното са издадени Задължителни предписания № ЗД-1-27-01310668/20.02.2023 г. за заличаване на осигурителните данни, влезли в сила на 03.07.2024 г. след съдебен контрол (Решение № 2153-27-56/03.04.2023 г., Решение № 136/26.10.2023 г. по адм.д. № 113/2023 г. на Административен съд – Шумен и Решение № 8195/03.07.2024 г. на ВАС), като заличаването е извършено служебно. Прието е, че К. не е осигурено лице по смисъла на §1, ал.1, т.3 ДР на КСО и няма право на получените обезщетения. Въз основа на горното е издадено Разпореждане № РВ-3-27-01767624/06.12.2024 г., връчено на 20.02.2025 г., с което е разпоредено възстановяване на сумата от 16 860,74 лв., представляваща - 10 143,62 лв. главница и 6 717,12 лв. лихва. Срещу административния акт е подадена жалба с вх. № 1012-27-38/05.03.2025 г., която е отхвърлена от по-горестоящия орган с Решение № 2153-27-78/16.04.2025 г. В мотивите си директорът на ТП на НОИ - Шумен е приел, че макар формално да е налице сключен трудов договор и подадени осигурителни данни, това не е достатъчно за възникване на осигурително правоотношение по смисъла на чл.10, ал.1 КСО, доколкото липсват доказателства за реално упражнявана трудова дейност. Акцентирано е върху констатациите от проверката, обективирани в Констативен протокол № КП-5-27-01310411/20.02.2023 г., включително липсата на подписан договор, липсата на длъжностна характеристика, отчетените едва 7 отработени дни и противоречивите обяснения на жалбоподателката и работодателя, които не са кредитирани. Директорът е приел също, че дружеството е създало привидни трудови правоотношения с цел неправомерно ползване на обезщетения от ДОО, поради което жалбоподателката не може да се счита за „осигурено лице“ по §1, ал.1, т.3 от ДР на КСО и не е имала право да получи изплатените суми. Поради това получените обезщетения са квалифицирани като недобросъвестно получени и подлежащи на възстановяване. По направеното възражение за изтекла погасителна давност органът е изложил, че същата не е изтекла, тъй като е било налице висящо преюдициално производство по оспорване на Задължителни предписания № ЗД-1-27-01310668/20.02.2023 г., приключило с окончателно решение на ВАС на 03.07.2024 г., като до този момент давността не е текла. С оглед на това е направен извод за неоснователност на жалбата. Решението е връчено на 25.04.2025 г. и е обжалвано пред Административен съд – Шумен с жалба вх. № 2103-27-14/08.05.2025 г. Съдът приема, че оспорените актове са издадени от компетентни органи по реда на КСО, в предвидената форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Спорът е ограничен до това дали жалбоподателката е упражнявала реална трудова дейност, тъй като не се оспорват нито наличието на трудов договор, нито размерът на получените обезщетения. Съдът констатира, че съгласно чл.10, ал.1 КСО и §1, ал.1, т.3 ДР на КСО качеството „осигурено лице“ възниква само при действително полагане на труд, независимо от формалното наличие на трудов договор и подадени осигурителни данни. По същество съдът намира, че от събраните доказателства не се установява жалбоподателката да е престирала реално труд. Липсват данни за конкретни трудови функции, работно време, работно място и реално изплащано възнаграждение, като са отчетени едва 7 отработени дни, а представените обяснения са непълни и противоречиви. Установява се и липса на реална стопанска дейност на работодателя, което допълнително подкрепя извода за привидност на трудовото правоотношение. При това положение Административен съд – Шумен приема, че жалбоподателката не е имала качеството „осигурено лице“ към момента на получаване на обезщетенията, поради което същите са неоснователно изплатени и подлежат на възстановяване, заедно със законната лихва. Съдът споделя и извода на административния орган за недобросъвестност при получаването на сумите, тъй като жалбоподателката е знаела, че не упражнява реална трудова дейност, но въпреки това е получавала обезщетения. Възражението за изтекла погасителна давност е отхвърлено като неоснователно, тъй като давността (започнала да тече от 01.01.2019 г. за плащанията през 2018 г.) е била спряна в периода 19.10.2022 г. – 03.07.2024 г. поради висящо преюдициално административно и съдебно производство, и към момента на издаване на разпореждането не е изтекла. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е изяснил в пълнота релевантните за спора факти и е формирал законосъобразни правни изводи, които настоящият състав изцяло споделя. Не се установяват сочените в касационната жалба нарушения на материалния закон, нито допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По същество следва да се сподели изводът, че К. не е упражнявала реална трудова дейност, поради което не е придобила качеството „осигурено лице“ по смисъла на §1, ал.1, т.3 ДР на КСО. Формалното наличие на трудов договор и подадени осигурителни данни не са достатъчни основания за възникване на осигурително правоотношение, при липса на реално престиране на труд. Настоящата касационната инстанция споделя, че този извод се подкрепя от събраните по делото доказателства – липсата на конкретни данни за трудова дейност, противоречивите обяснения, както и установената практика на осигурителя за създаване на привидни трудови правоотношения. Съдът намира за правилен и извода относно недобросъвестното получаване на осигурителни плащания, тъй като касаторката е съзнавала липсата на реално полаган труд, но въпреки това е получавала обезщетения. В тази връзка правилно е приложена разпоредбата на чл.114, ал.1 КСО за възстановяване на недобросъвестно получените суми, заедно със законната лихва по чл.113 КСО. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност касационната инстанция също го намира за неоснователно, като споделя извода, че давността е била спряна поради наличие на висящо преюдициално производство по оспорване на задължителните предписания, приключило с влязъл в сила съдебен акт на 03.07.2024 г. С оглед на това съдът приема, че към момента на издаване на разпореждането давностният срок не е изтекъл и вземането на НОИ не е погасено. На следващо място и във връзка със задължението на касационната инстанция по чл. 218, ал. 1 АПК да провери дали е налице твърдяната в касационната жалба необоснованост, следва да се посочи, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. С оглед на изложеното и при липса на пороците обективирани в чл. 209 АПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение: