Определение № 392 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 352/2017 г.

Делото е образувано по частна жалба на Д. К. Ц. срещу определение № 23218/06.10.2016 г. на Софийския градски съд, постановено по въззивно гр.д. № 2333/2016 г. в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК. Касаторът твърди, че определението по чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивния съд е недопустимо, защото е постановено по молба на насрещната страна, която не е представила списък по чл. 80 ГПК. Не са представени и доказателства за договаряне и за заплащане на възнаграждение за процесуално представителство; липсват доказателства дори част от присъденото юрисконсултско възнаграждение да е реално заплатено към момента на приключване на устните състезания. „Д. О. З. ЕАД и Д. – Ж., ЕАД отговарят в срок, че жалбата е неоснователна и от своя страна са подали насрещна частна жалба, с която молят размерът на определеното и присъдено от въззивния съд юрисконсултско възнаграждение да бъде увеличено от 830 лв. на 1666,23 лв. Считат, че въззивният съд е следвало да отчете, че всяко от търговските дружества е самостоятелна страна и поотделно се ползва от правата по чл. 78, ал. 8 ГПК. Д. К. Ц. отговаря, че насрещната частна жалба е неоснователна и прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частните жалби са допустими, подадени са в срок, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване пред Върховен касационен съд съдебен акт. Въззивното решение подлежи на касационно обжалване и съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, определението за изменението му в частта за разноските, също подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Производството се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК (срв. разясненията в ТР – 6/2012 г. на ОСГТК) и жалбоподателят не обосновава основания за допускане на касационно обжалване, нито представя изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Разгледани по същество и двете частни жалби са неоснователни. Съставът на Софийски градски съд в определение № 323/28.01.2016 г. е допълнил решение № 6025 от 15.07.2016 г. по въззивно гр.д. № 2504/2015 г., в което е пропуснал изобщо да се произнесе по искането на ответниците по въззивната жалба по чл. 78, ал. 8 ГПК. Липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е условие за допустимост на молбата за допълване на решението по реда на чл. 248, ал. 1, предл. 1 ГПК, както изрично е изяснено и в т. 8 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно, в случая страните са представили още с отговора на въззивната жалба списъци с разноски, в които фигурира и юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения оплакването за недопустимост на въззивното определение е неоснователно. Списъкът с разноските не доказва нито извършването им, нито основателността на претенцията за присъждане на посочените от страната суми. Юрисконсултското възнаграждение, при това, се определя от съда според вида на исковете и по правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, така че посочването на размер на юрисконсултското възнаграждение от страната в списък по чл. 80 ГПК не обвързва съдебната инстанция. Присъждането на юрисконсултско възнаграждение не е свързано, също така, нито с уговорен между юрисконсулта и работодателя му (представлявана страна по делото), хонорар за процесуално представителство, нито с реално заплащане на такъв. В заключение, частната жалба на Ц. се явява неоснователна. Правилно, също така, въззивният съд е определил на двете юридически лица да бъде заплатено общо възнаграждение за юрисконсулт, тъй като процесуалните действия за тях са извършени от един юрисконсулт, при напълно идентичен интерес, а и с напълно еднакви защитни средства, при напълно идентична позиция. Съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение, както с оглед вида на делото и исковете, но още и с реално свършената работа, а още и фактическата и правна сложност на делото. Отделно, чл. 78, ал. 8 ГПК препраща към Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ, а съгласно чл. 9, ал. 2 от Наредбата е възможно увеличаване максимално с 50% на възнаграждението, когато адвокатът представлява повече от едно лице. В случая няма основание това да бъде сторено. В заключение насрещната частна жалба е също неоснователна. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, съдът