Определение № 175 от 28.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 447/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на пълномощника на [фирма]- [населено място] срещу определение № 151 от 14.01.2014 г. по т.д №1095/2015 на САС, с което е отказано допускане на обезпечение на предявения по т.д. № 1096/2015 насрещен иск на жалбоподателя-молител срещу Л. Ц. и В. Т. М. за 214 240 чрез спиране на изпълнението по изпълнителното производство водено срещу молителя за изпълнение на първоинстанционното решение по настоящото дело в необжалваната му част, с която е уважен частично предявеният от ищците първоначален иск. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на САС е преценил,че исканата за налагане обезпечителна мярка е неподходяща: същата не отговаря на целта на обезпечителното производство-запазване непроменено на фактическото и/или правното положение на длъжника, за да се гарантира възможност за удовлетворяване на правата на молителя. Така, в случая, според съда, молителят-ищец по иска по чл.55 ал.1,предл.3 ЗЗД има интерес от запазване на имуществото на насрещната страна, от което в последствие да бъдат удовлетворени евентуално признатите с решението негови /на молителя-ищец по насрещния иск/ права. С поисканата обезпечителна мярка, обаче се целяло запазване на имуществото на самия молител-ищец по насрещния иск, а не това на ответника по него. Настоящият състав на ВКС счита крайния извод за правилен. Молителят твърди в частната си жалба,че има и обезпечителен интерес от спиране на изпълнението в този случай като обезпечителна мярка, тъй като по този начин се предотвратява воденето на ново изпълнително дело срещу ищците по първоначалния иск и взискатели в изпълнителното производство,чието спиране се иска, като се осигурява възможност за погасяване на вземането на последните към молителя по реда на чл.103 ЗЗД-чрез прихващане. С исканата обезпечителна мярка, обаче, би се достигнало до осуетяване на изпълнението на влязлото в сила съдебно решение по първоначалния иск, без да се гарантира за ищеца по насрещния иск, евентуално при бъдещо положително решение в негова полза, удовлетворяване на правата му по насрещния иск. В разпоредбите на чл. 433 ал.1точки 1-8 ГПК изчерпателно са уредени хипотезите,водещи до прекратяване на изпълнението и сред тях не е прихващането на вземане на взискателя, предмет на изпълнението с друго насрещно такова на длъжника по изпълнението. Следователно правилно съставът на САС е преценил,че исканата за налагане обезпечителна мярка е неподходяща: същата не отговаря на целта на обезпечителното производство-запазване непроменено на фактическото и/или правното положение на длъжника с цел да се гарантира възможност за удовлетворяване на правата на молителя. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение