Определение № 382 от 08.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4817/2013 г.

Производството е по член 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№12788/07.05.2013г.,подадена от В. Ж. В. и М. Ж. Г.,чрез пълномощника им адвокат Е. З., А. П. Д.,чрез пълномощника му адвокат С. С., и Я. С. П.,всички от [населено място],Пловдивска област,против решение №604/02.04.2013г. на Пловдивски окръжен съд,постановено по гр.д.№3035/2012г. по описа на същия съд,с което се отменя решение №4/10.01.2011г. по гр.д.№161/2011г. по описа на Районен със [населено място],и вместо него е постановено:признава за установено на основание член 14,ал.4 ЗСПЗЗ,че имот,представляващ нива от 5,5 дка в землището на [населено място],а сега землището на [населено място],Пловдивска област,в местността”Д.”,заснет с кадастралния план от 1929г.,като имот №217,при описани в решението граници,към момента на внасянето му в ТКЗС е бил собственост на наследниците на Т. П. К.,починал на 16.11.1915г. В изложението си,инкорпорирано в точка второ римско от касационната жалба касаторите заявяват/цитирам/: „В конкретния случай съществените процесуално-правни и материално-правни въпроси са:1.Следва ли въззивният съд да изследва въпросите за допустимостта на предявения иск/тъй като в тази насока няма изложени каквито и да било мотиви/?2.С постановяването на решението на Общинската служба по земеделие,с което е признато правото на възстановяване,но е отказано възстановяването на собствеността/което решение не е обжалвано от ищците по делото/,приключила ли е административната процедура,респ. налице ли е правен интерес за воденето на делото по иск по член 14,ал.4 от ЗСПЗЗ?3.Допустим ли е иск по член 14,ал.4 от ЗСПЗЗ,тогава,когато имотът,предмет на иска не е идентичен като площ ,граници и местоположение с възстановените на доверителите ни имоти? Считаме,че с обжалваното решение съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС-ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №1/1997г. на ОСГК на ВКС,определение №170 от 18.02.2011г. по гр.д.№1061/2010г. на ВКС,ІІ го,определение №53 от 23.01.2009г. по гр.д.№4990/2008г. на ВКС,ІІІго,решение №91 от 05.04.2911г. по гр.д.№778/2010г. на ВКС,ІІГО”, както и че произнасянето по тези въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците по касационната жалба В. Д. Т.,Н. Т. Т. и З. Т. Т.,чрез пълномощника си адвокат С. М.,в писмения си отговор на жалбата,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска. С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че с предявения иск от Т. Н. Т.,починал в хода на производството по делото,заместен от законните си наследници В. Д. Т. ,Н. Т. Т. и З. Т. Т.,е отправено искане до съда да се признае за установено по отношение на ответниците,в качеството им на наследници на Ж. В. Д.,П. И. П. и П. А. П.,че наследодателят на ищците Т. П. К. ,към момента на образуване на ТКЗС е бил собственик на описания недвижим имот:нива от 5,5 дка в землището на [населено място],сега землището на [населено място], [община],местност”Джамала”,за който се твърди,че е възстановен с влязло в законна сила решение по гр.д.№39/15.12.2004г. на Районен съд [населено място],въз основа на което ОбСЗГ П. постановила решение №10399/06.01.2006г. за признаване правото им на възстановяване,но отказала да възстанови собствеността в стари реални граници на описания имот,поради наличие на спор за материално право,тъй като имота вече бил възстановен с решения в стари реални граници, като три отделни имота, на наследодателите на ответниците,съгласно одобрената КВС на землището.След анализ на доказателствата по делото,във връзка с отразеното записване на процесния имот към 1929г- в разписната книга на името на наследодателя на ищците –Т. Н. Т.,както и на установеното с показанията на посочените свидетели,които съдът кредитира относно обстоятелство,че имота е бил обработван от наследниците-синове на наследодателя Т. Н.,до внасянето му в ТКЗС през 1950-1951г.,съдът е стигнал до извода,че към този момент са придобили по давност и наследство собствеността върху процесния имот.Наред с това,съдът е посочил,че не е доказана идентичност по граници,площ и местоположение между процесния имот,заснет с кад.№217 по плана от 1929г. и трите имота,внесени в ТКЗС от наследодателите на ответниците,които съгласно данните по съдебно-техническата експертиза по делото,се намират в съседна местност. С формулираните от касаторите,като първи и втори процесуалноправен въпрос,се визира допустимостта на иска по член 14 ал.4 от ЗСПЗЗ,като се твърди от последните,че са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение №1/1997г.,Решение №91/05.04.2011г. по гр.д.№778/2010г. по описа на ВКС,ІІГО.Съгласно възприетото с тази задължителна практика на ВКС-т.2 на ТР№1/199г.-оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание член 14,ал.4 от ЗСПЗЗ е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл.14,ал.1-3 от ЗСПЗЗ.Оспорването на правото на собственост върху земеделска земя е обусловено от правен интерес.Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по член 11 от ЗСПЗЗ,предявяването на иск по чл.14,ал.4 от ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо.В настоящия случай,въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази задължителна практика на ВКС.Съгласно изложеното в решаващите мотиви на съда по въззивното решение,за да приеме,че е налице правен интерес от предяваването на иска по член 14,ал.4 от ЗСПЗЗ,последният се основава на съдържанието на издаденото от ОСЗГ П. Решение №10399 от 06.01.2006г.,с което се признава правото на собственост на наследниците на Т. П. К. в съществуващи,/възстановими/ стари реални граници на процесния имот, заявен с пореден №2 от заявлението и установен със съдебно решение №39/15.12.2004г.,като в точка второ римско отказва възстановяването на собствеността,поради констатиран спор за материално право,който следва да се разгледа по реда на член 14 ал.4 от ЗСПЗЗ.Наред с това,следва да се отбележи,че този въпрос-за наличието на правен интерес от заявения иск,е бил поставен от касаторите при разглеждането на спора за първи път от ВКС-гр.д.№114/2012г. по описа на ВКС,Іго,с което е отменено въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане/понастоящем е обжалвано постановеното от въззивния съд решение след връщане на ВКС и делото е за втори път пред ВКС/,в мотивите на което решение ВКС,състав на І го, е посочил,че не е налице същински отказ за възстановяване на собствеността по преписката на Т. К. Т.,а комисията не е могла да се произнесе поради съществуващ спор за материално право. По отношение на формулирания като трети правен въпрос,същият е неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение и не е обусловил правните изводи на съда. С оглед гореизложеното,настоящият състав на ВКС намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд