Определение № 133 от 08.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12004/2024 г.

от 24.07.2024 г. на директора на Дирекция „Национален парк Рила“ при Министерство на околната среда и водите и е прекратено производството по делото. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. В законоустановения срок по чл.232 от АПК, директорът на Дирекция „Национален парк Рила“, изразява становище, че първоинстанционното определение е правилно, обосновано и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния закон и при спазване на съдопроизводствените правила. Върховният административен съд, шесто отделение, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК, във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното:

от 24.07.2024 г. на директора на Дирекция „Национален парк Рила“ и е прекратил производството по делото. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти и обстоятелства от значение за казуса и е извел правилни изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите в случая материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях. Определението е правилно. Съгласно чл. 21, ал. 1 от АПК, индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Разпоредбата на чл.50, т.5 от Закона за защитените територии повелява, че в изпълнение на своите правомощия директорите на регионалните органи на Министерството на околната среда и водите в защитените територии в своите райони издават годишни разрешителни за паша и разрешителни за ползване на дървесина от местното население в рамките на поддържащите и възстановителните дейности в горите, в националните паркове и поддържаните резервати, в съответствие с плановете и проектите по глава четвърта. На основание чл.50, т.5 от ЗЗТ, на Б. В. е издадено Разрешително за паша №005623/04.07.2024 г., което тя не е обжалвала и същото е влязло в сила. В конкретния случай е обжалвано писмо, с което, по повод нейно искане с вх.№94-00-66/18.07.2024 г., същата е уведомена от страна на директора на Дирекция „Национален парк Рила“, че съгласно влезлия в сила общ административен акт „Годишен план за паша на домашни животни и ползване на сено на територията на Национален парк Рила през 2024 г.“ и Заповед №РД-45/23.05.2024 г. на директора на Дирекция „НПР“, за всички пасища в Плана, нормите за натовареност са: за едър рогат добитък и коне- 25 дка на глава и за овце- 4 дка на глава. Обосновани са изводите на административния съд, че оспореното писмо няма белезите на административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Същото има информативен характер, представлява кореспонденция между субектите и не подлежи на съдебен контрол само по себе си. Правилно съдът е отбелязал, че за жалбоподателката е възникнал правен интерес да обжалва разрешителното, което й е издадено, в случай, че счита същото за незаконосъобразно и неотговарящо на целта на закона. Посочените аргументи от касаторката за обвързаността на искането й от 18.07.2024 г. с писмо с рег.№15-00-73-1 от 27.06.2024 г. на МОСВ са изцяло неоснователни, тъй като въпросното становище касае други страни и има като основание различни нормативни разпоредби. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира извода на първоинстанционния съд за недопустимост на жалбата поради липса на предмет - годен за оспорване административен акт, за правилен, което представлява и отрицателна процесуална предпоставка за провеждане на производство по обжалване. В случая се касае за ненадлежно упражняване на правото на съдебно оспорване поради наличието на приложното поле на чл. 159, т. 1 от АПК, което изключва произнасянето по същество, защото процесуално недопустима жалба не би могла валидно да сезира съда да я разгледа. Приемайки отсъствието на абсолютна положителна процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване и прекратявайки производството по делото, административният съд е приложил точно процесуалния закон, поради което определението му следва да бъде оставено в сила.