Определение № 1690 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1097/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, представлявано от адв. К. З., срещу определение № 112 от 18.03.2024г. по т.д. № 568/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение № 39 от 06.02.2024г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за основателно направеното от насрещната страна „Завод за хартия – Белово” АД възражение за прекомерност на заплатеното от него адвокатско възнаграждение, позовавайки се на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22. Намира, че дори и да не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в наредбата на ВАС, съдът е длъжен да спазва принципа на равенство на страните, прокламиран в чл.9 ГПК, да отчита правото на адвоката на възнаграждение за труда му съгласно чл.36, ал.2 ЗА и да отчита фактическата и правна сложност на делото, спецификата и характера на производството и етапа, на който същото се намира, както и че адвокатската защита като дейност по предоставяне на правни услуги представлява квалифициран труд. Сочи, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е за цялото производство по несъстоятелност на „Завод за хартия – Белово” АД – от началото до приключване на същото, както и за съпътстващите го производства по обжалване на актове, постановени от съда по несъстоятелност. Твърди, че в случая се е присъединил като кредитор в производството още при разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, като е участвал активно. Твърди още, че във фазата по предявяване на вземанията освен процесуални действия по предявяване на своето вземане, е преприел и действия по оспорване чрез възражение на вземанията на „Скай Пейпър” ЕООД, във връзка с което са проведени три съдебни заседания и са изслушани експертизи. Сочи и други обстоятелства във връзка с очакваното развитие на производството по несъстоятелност на „Завод за хартия – Белово” АД. По отношение на мотивите на въззивния съд изтъква, че макар разноските на кредиторите във връзка с тяхното участие в производството по несъстоятелност да са за сметка на масата на несъстоятелността, законът предвижда те да бъдат удовлетворени на последно място – в ред 12 на чл.722, ал.1 ТЗ. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът „Завод за хартия – Белово” АД не представя отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е посочил, че при разпределяне на разноските във въззивното производство е приел за основателно направеното от „Завод за хартия – Белово” АД възражение за прекомерност на заплатеното от „Юробанк България” АД адвокатско възнаграждение в размер на 127 217,95 лева, за чието плащане са представени доказателства. Намерил е, че в случая са налице всички основания за прилагане на приетото в наднационална съдебна практика – решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., постановено по повод преюдициално запитване по приложението на Наредбата, като разрешението е в смисъл, че националният съд може да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Намерил е, че приетото с това решение не противоречи на разпоредбите на чл.36, ал.1 и ал.2 ЗА. Позовал се е на формираната след посоченото решение СЕС практика на ВКС, според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е решен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1/2-004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочил е, че преценката дали подлежащото на възстановяване адвокатско възнаграждение може да се определи под прага, посочен в наредбата, се извършва с оглед всичи релевантни обстоятелства, характеризиращи случая в икономически и правен аспект. Поради това е съобразил характера на производството – производство по несъстоятелност в исковата му фаза, с последващи фази по предявяване на вземания, попълване на масата на несъстоятелността, осребряване на имуществото; факта, че тези разноски се дължат от масата на несъстоятелността и са необходими начални разноски за производството по несъстоятелност, но които ще бъдат за сметка на масата на несъстоятелността; основната цел на производството по несъстоятелност, прокламирана още в общите разпоредби на част Четвърта – чл.607 ТЗ - да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите и възможност за оздравяване предприятието на длъжника, като се охраняват както интересите на всички кредитори, така и на длъжника и неговите работници; факта, че процесуалната защита във въззивното производство не е сведена до фактическа и правна сложност. При съобразяване на тези обстоятелства въззивният съд е намирил, че следва да се приложи прието с решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. и да се присъди адвокатско възнаграждение значително под минимума, предвиден с Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – 5 000лв. Обжалваното определение е правилно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и практика на ВКС, в това число цитираните от въззивния съд определение № 350 от 15.02.2024г. по ч.т.д. № 75/2024г. на ВКС, II т.о., определение № 474 от 28.02.2024г. по ч.т.д. № 961/2023г. на ВКС, I т.о. и др., според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл.78,ал.5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Настоящият състав намира, ча определеният от въззивния съд размер на подлежащото на възстановяване на частния жалбоподател адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева, е съобразен с фактическата и правната сложност на спора. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на длъжника „Завод за хартия – Белово” АД срещу първоинстанционното решение, с което по отношение на него е открито произодство по несъстоятелност, и въззивна жалба на присъединения кредитор „Българска банка за развитие” ЕАД срещу първоинстанционното решение по искането на тази страна по чл.250 ГПК. Ответникът „Юробанк България” АД, настоящ частен жалбоподател, в качеството си на присъединен кредитор е подал отговор на въззивната жалба на длъжника. Във въззивното производство е изготвено и прието допълнително заключение на съдебносчетоводната експертиза и е проведено едно редовно съдебно заседание. Съобразявайки тези факти, както и предмета на производството, в това число обстоятелство, че във въззивното производство не е бил спорен въпросът за наличие на непогасено парично задължение, произтичащо от търговска сделка, а единствено въпросът за наличие на състояние на неплатежоспособност, настоящият състав намира, че заплатеното от частния жалбоподател адвокатско възнаграждение в размер на 127 217,95 лева е прекомерно и направеното от длъжника възражение по чл.78, ал.5 ГПК е основателно. Доводът на частния жалбоподател, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е за цялото производство по несъстоятелност на „Завод за хартия – Белово” АД – от началото до приключване на същото, както и за съпътстващите го производства по обжалване на актове, постановени от съда по несъстоятелност, не кореспондира на посоченото в представеното от него платежно нареждане за заплатено адвокатско възнаграждение – че заплатената сума в размер на 127 217,95 лева представлява адвокатски хонорар за отговор по въззивното дело. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение