Определение № 371 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2014/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса срещу решение № 115/10.05.2019 г. по в. т. д. № 101/2019 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 933/04.12.2018 г., постановено по т. д. № 878/2018 г. на Окръжен съд Варна, за осъждане на касатора да заплати на „УМБАЛ „Света Марина” ЕАД сума в размер 26 000 лв., представляваща стойността на 13 броя, извършени през месец май 2015 г. позитронно - емисионни томографии, и сума в размер 20 000 лв., представляваща стойност на 10 броя, извършени през месец юни 2015 г., подобни изследвания, както и сума в размер 1 648, 46 лв. - обезщетение за забавено плащане на главниците. В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно. Наред с това, съдът се е произнесъл по въпроси, които са разрешени в противоречие с акт на Конституционния съд /решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г./ и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Ответникът по касация „УМБАЛ „Света Марина” ЕАД оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи за отсъствие на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен валиден договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 03159/25.02.2015 г. Констатирал е, че по делото липсва спор относно наличието на надвишени стойности по посочения договор за месеците май и юни 2015 г. от страна на „УМБАЛ Света Марина” ЕАД по клинична пътека 13 – позитронно – емисионнна томография, осъществени от Клиника по нуклеарна медицина и метаболитна терапия към „УМБАЛ „Света Марина” ЕАД. Въззивният съд е приел, че е налице законодателно въведен регулаторен механизъм в отношенията между НЗОК/РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ като възложителят дължи плащане на извършената и отчетена дейност в рамките на определените с договора лимити. Договорено въведените ограничения са в съгласие със законодателните такива, които от своя страна са в съответствие с Конституцията на РБългария, което изрично е признато с решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд. В решението съдът е посочил още, че законодателното разрешение допуска корекция на предварителните месечно заложени обеми и стойност на медицинските услуги, но по специален ред и в специална процедура. В този случай изпълнителят има право на увеличение до 5 % от стойността на съответното тримесечие или до 5 % от утвърдените стойности за следващото тримесечие – чл. 8, ал. 1 Правила за условията и реда за прилагане на ЗБНЗОК, приети въз основа на законовата делегация по чл. 4, ал. 4 ЗБНЗОК. Установил е липса на спор между страните относно спешния характер на извършените процедури, които са надлежно обективирани в ежедневните електронни отчети по чл. 29 от договора и са определени като надлимит. Включването на надмилинтинте сума в ежедневните отчети според въззивния съд обективира имплицитно искане за корекция на определените месечни стойности и следва да се квалифицира като писмено изявление по чл. 8, ал. 1 от Правилата. Като е преценил липса на наведени възражения относно надхвърляне на 5 % праг за изменение на стойностите, съдът е преценил, че претендираните от „УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД суми следва да бъдат заплатени. Възраженията за липса на своевременно представени първични счетоводни документи пред РЗОК решаващият съд е квалифицирал като неоснователни. Посочил е, че фактурата не е документ с правопораждащо действие, а изискванията към счетоводното оформление на престираните услуги касае единствено осъществените лимитни процедура - арг. от чл. 31 от договора. Решението е подписано с особено мнение на съдията докладчик, който е изразил становище, че не е налице основание за заплащане от НЗОК на исковите претенции, тъй като ищецът не е осъществил действия по писмено заявяване на осъществената надлимитна дейност, съобразно чл. 8, ал. 1 от Правилата. Писменото заявление е различно от ежедневното електронно отчитане на дейността. Изложил е мотиви, че по договора на страните и според нормативната уредба НЗОК заплаща отчетените дейности от изпълнителя до размера на утвърдените месечни стойности, определени от очертаната от НЗОК и РЗОК финансова рамка. Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани от жалбоподателя. Атакуваното решение не е недопустимо постановено, какъвто довод е развит от касатора във връзка с твърдението му за наличие на влязъл в сила мълчалив отказ на РЗОК за корекция на месечните стойности по реда на чл. 8 от Правила за условията и реда за прилагане на ЗБНЗОК, който е недопустимо да бъде проверяван в рамките на граждански процес. С § 129 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Административнопроцесуалния кодекс /ДВ бр. 77/18.09.2018 г./ е изменена разпоредбата на чл. 45а, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване и е предвидено съществуването на административен договор, съответно като такъв е посочен договорът, сключен между НЗОК, съответно РЗОК по чл. 45 от Закона за здравното осигуряване и физически или юридически лица. В чл. 45, ал. 4 от същия е предвидено, че по отношение на тези административни договори приложение намират нормите на чл. 19а и сл. АПК. Разпоредбата на чл. 19ж АПК, в сила от 01.01.2019 г., изрично предвижда, че споровете относно действителност, изпълнение, изменение или прекратяване на административните договори се решават от компетентния административен съд. В същото време съгласно § 149, ал. 4 от ПЗР на ЗИД АПК /ДВ бр. 77/18.09.2018 г./ съдебните производства по спорове относно недействителност, изпълнение, изменение или прекратяване на административни договори, сключени преди влизането в сила на този закон, с изключение на тези по Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове, се извършват по реда на Гражданския процесуален кодекс пред гражданските съдилища. Спорът между страните по настоящото дело е по повод валидността и изпълнението на договор № 03159/25.02.2015 г., който безспорно попада в определението „административен договор“, но като сключен преди 01.01.2019 г. се обхваща от регулацията на цитираната преходна разпоредба. Ето защо, постановеното от Апелативен съд Варна решение не е недопустимо. Решението не е и очевидно неправилно. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Посочените от касатора въпроси в изложението към касационната жалба не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1, ГПК, тъй като не са конкретно формулирани. Това е достатъчно основание касационната жалба да не бъде селектирана и допусната до разглеждане по реда на чл. 290 ГПК – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Извлеченото от тях съдържание се отнася до отговор на въпроса дали е законосъобразно определянето на месечни стойности за заплащане от НЗОК на отчетни дейности от изпълнителите на медицинска дейност по сключените между тях договори с оглед разпоредбите на Конституцията на РБългария, Закона за бюджета на НЗОК за съответната година /в случая 2015 г./ и Закона за здравното осигуряване и като краен резултат е израз на несъгласие с мотивите на обжалваното решение по същество. Същото се отнася и до доводите, че не може да се счита имплицитно включено в ежедневните отчети искане по смисъла на чл. 8 от Правилата за 2015 г. С поставените въпроси касационният жалбоподател всъщност оспорва законосъобразността на решаващите изводи, изложени от апелативния съд, а правилността на съдебното решение не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК, съгласно разясненията по т. 1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е изведен значим материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да е формирал решаващата воля на съда, поради което безпредметно се явява обсъждането на въведените допълнителни селективни критерии – противоречие с решение на Конституционния съд и необходимост от развитие на правото. С оглед изхода на настоящото производство касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС