Определение № 10196 от 22.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9964/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на кмета на община Батак, чрез адв. Ц. Христоскова като процесуален представител, против определение № 3811 от 21.08.2025 г., постановено по адм. дело № 493/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва правното основание, на което делото е прекратено, като твърди, че подадената пред първоинстанционния съд жалба е недопустима на основание чл.159, т. 4 АПК и е следвало на това основание да бъде оставена без разглеждане, а производството - да се прекрати. По отношение на разноските, счита, че не са налице основания за присъждането им в полза на жалбоподателката пред административния съд, вкл. на основанието по чл.143, ал.3 АПК, тъй като органът не е дал повод за образуване на делото. Прави искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново определение за прекратяване на делото. Претендира присъждане на направените по делото разноски във всички инстанции. Ответникът – В. В. К., чрез пълномощника си адв. Н. Палева, представя писмено становище за неоснователност на частната жалба. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, след преценка на доказателствата по делото, на доводите и възраженията на страните, приема за установено следното: Делото пред Административен съд – Пазарджик е образувано по жалба на В. В. К. от 28.04.2025 г. срещу мълчалив отказ на кмета на община Батак по подадено на 19.03.2025г. чрез ССЕВ заявление с искане за издаване на удостоверение по чл.55а от ЗКИР. По горната жалба е образувано делото, като с административната преписка е приложено удостоверение, издадено от кмета на общината на 15.04.2025 г. по заявлението на жалбоподателката, което е връчено на последната на 30.04.2025 г. При изложените данни, с обжалваното определение, съдът е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото, като е приел, че органът е извършил заявената административна услуга, поради което липсва годен за съдебно оспорване административен акт и жалбоподателката няма правен интерес от оспорване, т.е. на основанията по чл.159, т.1 и т.4 АПК. По съображения, че органът не се е произнесъл в срока по чл.57, ал.2 АПК, с което е дал повод за образуване на делото и по аргумент от чл.143, ал.3 АПК, е осъдена община Батак да заплати на жалбоподателката разноски в размер на 1010,00лв., включващи държавна такса и адвокатско възнаграждение. При установените факти, настоящият състав на касационната инстанция намира частната жалба за частично недопустима, а в допустимата й част – за неоснователна, поради следното: Недопустима е жалбата в частта, с която се оспорва постановеното определение за оставяне на жалбата без разглеждане и за прекратяване на делото относно мотивите и посоченото в него правно основание по чл.159, т.1 и т.4 АПК. Обжалваното определение в посочената му част е благоприятен за частния жалбоподател съдебен акт, а мотивите на съда и правното основание за постановяването му, срещу които са наведените от жалбоподателя оплаквания, не подлежат на съдебен контрол. Съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК, приложима по препращането с чл.236 АПК и при оспорване на определенията, право да обжалват съдебния акт имат страните по делото, за които той е неблагоприятен. В случая, кметът на община Батак е страна по първоинстанционното дело, но не е налице втората предпоставка за допустимост на касационното оспорване, а именно определението да е неблагоприятно за него, тъй като съдът е оставил без разглеждане предявената жалба срещу отказа на органа и е прекратил производство по делото. От изложеното следва, че за частния жалбоподател не е налице правен интерес от оспорване на съдебния акт в посочената му част и касационна жалба в тази част е недопустима. От друга страна, жалбоподателят възразява срещу мотивите на административния съд и основанието за прекратяване на делото, които не подлежат на самостоятелно обжалване. От значение е изходът на делото, формиран с диспозитива на определението, а не мотивите към него. Сила на пресъдено нещо се формира само с диспозитива на съдебния акт, в който се съдържа резултата от делото в съответната инстанция. Мотивите на съдебния акт не са елемент от спорния предмет и не могат да бъдат предмет на самостоятелно оспорване, поради което частната жалба в посочената й част следва да се остави без разглеждане, а производството по настоящото дело – да се прекрати. Предявената частна жалба в частта срещу определението на съда в частта за разноските е подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен, поради което е допустима, а разгледана по същество - е неоснователна. Определението в посочената му част е правилно. Обосновани от доказателства и съответни на приложимия закон са изводите на съда за дължимост на разноските, направени от жалбоподателката в първоинстанционното производство. Правилно е прието, че органът - ответник по делото пред административния съд, е дал повод за образуването му и по арг. от чл.143, ал.3 АПК следва да възстанови направените от жалбоподателя разноски. Действително разпоредбите на АПК не уреждат изрично отговорността за разноските при прекратяване на делото на основание чл. 159, т. 4 АПК, но празнотата в нормативния акт следва да бъде преодоляна чрез принципите и методите на юридическото тълкуване, а не да бъде игнорирана. Според чл. 143, ал. 1 и ал. 2 АПК оспорващата страна има право на направените от нея разноски в две изрично установени в хипотези - когато подадената от нея жалба е уважена (изцяло или частично), съответно, когато органът оттегли оспорения от него акт. В разглеждания случай тези две хипотези не са налице, а са налице факти, сочещи на проявление на хипотезата на чл. 159, т. 4 АПК. Това, че органът е издал заявеното удостоверение след установения в закона срок /на 15.04.2025г./, не се приравнява на оттегляне на отказ в хипотезата на чл. 143, ал. 2 във вр. с чл. 156, ал. 1 АПК, а следва да се разглежда като извършване на административната услуга и отпадане на правния интерес. Не може да бъде оттеглен отказ преди административният орган да е узнал за образуваното съдебно производство по оспорване на мълчалив отказ, което е станало в случая с подаване на жалбата на 28.04.2025 г. и доводите на касационния жалбоподател в тази част са правилни. Независимо от горното, настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, направени по аргумент на противното от чл. 143, ал. 3 АПК, че на оспорващата страна следва да се присъдят разноски по делото. Съгласно посочената разпоредба, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. В същия смисъл е тълкуването на субсидиарно приложимата разпоредба на чл. 78, ал. 2 ГПК, според която само ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. По аргумент на противното, в случаите когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, т. е. с поведението си е предизвикал правния спор, същият следва да понесе направените от жалбоподателя разноски. В случая, като не се е произнесъл в срока по чл.57, ал.2 АПК по подаденото от заявителката искане, органът е постановил мълчалив отказ и е дал повод за оспорването му, респ. за образуване на делото. Налице е и късно уведомяване на заявителката за издаденото удостоверение, а именно едва в хода на съдебното производство, което е допълнителен факт в подкрепа на извода за приложимост на основанието по чл.143, ал.3 АПК. Правилни са съображенията на съда, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и е станал причина за жалбоподателката да възникнат разноски. Последната е направила своевременно искане за присъждането им, като са представени доказателства за тяхното извършване. Ответникът не е възразил срещу претендираното адвокатско възнаграждение като прекомерно, поради което правилно съдът го е присъдил в пълен размер. Оспореното определение в частта за разноските е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Наведените доводи в частната жалба за липса на компетентност на органа за издаване на заявеното удостоверение, са относими към съществото на спора и са извън предмета на настоящото дело, поради което съдът не следва да ги обсъжда. По изложените съображения, Върховният административен съд, второ отделение,