Решение № 7032 от 24.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1691/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Постъпила е касационна жалба с вх. № 13981/05.06.2025 г. от С. Л. А. срещу Решение № 16803/16.05.2025 г., постановено от Административен съд – София град (АССГ) по адм. д. № 11496/2024 година. Излагат се подробни доводи за неговата незаконосъобразност и неправилност, без да са посочени конкретни отменителни основания по чл. 209 АПК. Претендират се разноски. В законоустановения срок не е представен отговор на касационната жалба от страна на ответниците по касация – Началника на 01 РУ на ОД на МВР – Варна и Директора на ОД на МВР – Варна. Прокурорът по делото представя писмено заключение, че касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, но разгледана по същество е неоснователна. Поради тази причина намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. След като взе предвид доводите на страните и приетото от фактическа и правна страна от първоинстанционния съд, настоящата съдебна инстанция намира следното: Производството пред първата инстанция е започнало по жалба на касатора, наименувана неправилно като „иск“, с която е било оспорено на основание чл. 256 от АПК неоснователно бездействие на Началника на 1 РПУ при ОД на МВР - Варна, (респективно подчинените му служители) по извършването на фактически действия, а именно: съставяне на предупредителен протокол по чл. 65 и чл. 67 от ЗМВР на М. Г. Т., [ЕГН], адрес по местоживеене: гр. Варна, [адрес] - майката на децата на касатора, за неизпълнение на съдебно протоколно определение от 24.09.2024 г., с което са определени привременни мерки относно режима на лични контакти, за което според твърденията на А. (неоспорени от административния орган, а напротив – потвърдени от него), има издаден изпълнителен лист 2145/04.10.2024 г. от РС-Варна. Според справка № 433р-35464/13.11.2024 г., направена служебно по административната преписка, режимът на лични отношения се състои в това, касаторът в качеството си на родител да вижда децата си всяка първа и трета седмица от месеца от събота в 09.00 ч. и до неделя в 18.00 ч. В жалбата се твърди, че на 19.10.2024 г., около 10 ч., патрул на 1 РПУ към ОД на МВР - Варна, по негов сигнал, подаден на телефона на дежурния на 1 РПУ, установил неизпълнение на съдебно решение, по смисъла на чл. 182, ал. 2 от НК, от М. Т., която нарушила режим на лични контакти с децата им на датите 19.10.2024 г. и 20.10.2024 г., определен с решение на съд и не е позволила да се срещнат и двете с жалбоподателя, като служителите не се представили, направили видеозапис, но само на разговора им с А., не и с М. Т., и в режим на бездействие не съставили предупредителен протокол на майката на децата за неизпълнение на съдебно решение, а според твърденията на полицейските служители, съставянето на такъв не било необходимо и на практика полицейските служители отказали да изпълнят чл. 67 от ЗМВР, който ги задължавал да "предотвратяват, пресичат, разкриват и разследват престъпления". Предвид това А. е поискал от първата инстанция, на основание чл. 256, ал. 3, вр. чл. 256, ал. 1 и ал. 2 АПК, да осъди административния орган - Началника на 1 РПУ към ОД на МВР Варна, да състави незабавно предупредителен протокол по чл. 65 ЗМВР на М. Т. за неизпълнение на съдебно решение, в хипотезата на чл. 182, ал. 2 НК. От фактическа страна по повод на твърденията в жалбата, първоинстанционният съд е приел следното: На 19.10.2024 година, в 9:00 часа, касаторът е трябвало да се срещне с децата си С. С. А. и М. С. А., съобразно режима на привременни мерки, описан в издаден изпълнителен лист 2145/04.10.2024 година. Срещу майката М. Г. Т., в полза на жалбоподателя и децата им, действала и Заповед за незабавна защита № 323 по гр. дело 52637/2024 г. по описа на СРС, Трето ГО, 91 състав. Същата заповед била връчена на М. Т. от служители на 1 РПУ, като според него законът изисквал с връчването да й бъде съставен протокол по чл. 65 ЗМВР. На посочената дата в 9:35 ч. А. звъннал на дежурния в 1 РПУ на телефон •••••••••• и бил изпратен патрул. Служителите след разговори с майката казали на жалбоподателя, че "майката иска да даде детето, обаче то не искало да отиде с него". Жалбоподателят поискал да бъде съставен протокол на майката за отказа да изпълни съдебно решение - действие, което попадало в хипотезата на чл. 182, ал. 2 от Наказателния кодекс, но му било съобщено, че не било необходимо, а служителите на МВР следвало да напишат докладна записка. На 20.10.2024 г., в 11:03 и 11:05 ч. жалбоподателят разговарял по телефона с майката М. Т., с искане да спази съдебното определение и да му позволи да взема детето отново и да го заведа на кино. Обяснил на М. Т., че тя е отглеждащ родител и е длъжна да подготви детето психически и физически за контакт с него. Вместо това, пак по предположения на жалбоподателя, тя дала на детето телефона й и очевидно със знаци, съдейки по заекването на детето и бавното изричане на думите, му разпоредила да му откаже да отиде при него. В 13:00 бащата А. подал жалба от две части (за събота и за неделя) в 1 РПУ, регистрирана с входящ номер 433000-25684/20.10.2024 година. Към жалбата приложил Решение 8121104-408/27.09.2024 ч. по ЗДОИ на Директор ВПД на Министерство на вътрешните работи. На мястото пристигнал патрул и в 14:10 ч. представителите на Началника на 1 РПУ отново провели разговор с майката, след което му съобщили, че не е необходимо да се изготви предупредителен протокол, поради което касаторът е счел, че е изправен пред хипотезата на чл. 256 от АПК, а именно налице е бездействие на административен орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт - в случая ЗМВР и НК. Въз основа на горното, АССГ е стигнал до правния извод, че искът по чл. 256 АПК бил допустим, но го е отхвърлил като неоснователен, доколкото производството по чл. 256, ал. 1 АПК давало процесуална възможност за защита на гражданите и организациите срещу бездействието на администрацията, в хипотезата, когато органите са задължени да извършат предписани от нормативен акт действия. В този случай задължението на административния орган, произтичащо пряко от нормативен акт, следвало да съответства на регламентирано от същия нормативен акт субективно право на гражданин или организация. Следователно необходимо е наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административни орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Това са основните предпоставки за основателност на претенцията по чл. 256, ал. 1 АПК, който извод се налага от анализа на тази норма. Първата инстанция е аргументирала също така, че в случая изпълнение на задължението за предаване и последващо връщане на дете по чл. 528 от ГПК е на съдебния изпълнител, който първоначално кани длъжника да изпълни доброволно в определеното място и време това свое задължение, като именно той може да поиска от дирекция "Социално подпомагане" да предприеме подходящи мерки по чл. 23 от Закона за закрила на детето, а при необходимост от полицейските органи - вземането на мерки по чл. 65 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Ако длъжникът не изпълни доброволно задължението си за предаване на дете, съдебният изпълнител може да му налага глоба по чл. 527, ал. 3 за всяко неизпълнение, както и със съдействието на полицейските органи и кмета на общината, района или кметството да отнеме детето принудително и да го предаде на взискателя. След влизане в сила на постановлението за налагане на глоба същото се изпраща на Националната агенция за приходите, която възлага на съдебния изпълнител неговото събиране по реда на този кодекс. Според първата инстанция, твърдението на жалбоподателя, че е извършено престъпление чл. 182, ал. 2 НК също не било установено, тъй като нямало категорични доказателства в подкрепата му. Според АССГ, нежеланието на детето да отиде при жалбоподателя не може да се определи като осуетяване изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с дете. Доколкото няма изрично посочване на отменителни основания в касационната жалба, а са налице общи формулировка за незаконосъобразността на решението, касационната инстанция дължи да се произнесе служебно по валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон – чл. 218, ал.2 АПК. Решението е валидно, допустимо и правилно. Действително, вярно е и съответстващо на материалния закон виждането на АССГ, че бездействие, съгласно цитираната разпоредба на чл. 256 АПК, е налице само в случаите, в които органът дължи фактическо действие по конкретно задължение, изпълнението на което произтича пряко от нормативен акт, каквото в случая не е налице. Съгласно чл. 65 ЗМВР полицейските органи не са задължени да извършват фактически действия, свързани със съставяне на предупредителен протокол по чл. 65 от ЗМВР, защото съгласно разпоредбите на чл. 65 от ЗМВР полицейските органи предупреждават устно или писмено лицето, за което има достатъчно данни и се предполага, че ще извърши престъпление или нарушение на обществения ред, като за писменото предупреждение се съставя протокол, с който лицето се предупреждава за отговорността, която се предвижда при извършване на съответното престъпление или нарушение на обществения ред. В случая обаче не е имало данни за това, че ще бъде извършено престъпление или нарушение на обществения ред. Макар с протокола по чл. 65 ЗМВР да не се създават пряко права и задължения за адресата (в този смисъл Решение № 2672 от 14.03.2023 г. по адм. д. № 7236/2022 г. на Върховен административен съд), той може да послужи като доказателство в бъдещи административни или наказателни производства (напр. за доказване на умисъл или системност). Поради тази причина, самото му издаване представлява правно действие по издаването на удостоверителен документ, който установява правнорелевантни факти от значение за следващи евентуални административни или съдебни производства срещу предупреденото лице. Към другата част от мотивите на първоинстанционното решение, касаещи реда за защита на жалбоподателя чрез способите на изпълнение по реда на ГПК със съдействието на държавен или частен съдебен изпълнител, съдът препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, доколкото ги счита за правилни и съответстващи на материалния закон. Съдът следва да посочи за пълнота на изложението в съответствие с въведеното в чл. 1, ал. 2 ЗЗДН общо задължение на държавата (в това число и на всеки един съд) да провежда последователна политика в областта на домашното насилие чрез координиране, прилагане, наблюдение и оценка на политиките и мерките за предотвратяване и защита от домашното насилие, че неправилно административният съд е приел, че издадената Заповед за незабавна защита № 185/17.09.2024 г. от РС-Варна, която е приложена по делото (л. 86), е срещу майката М. Т. и в полза на касатора и децата. Видно от съдържанието на заповедта, фактическото положение е точно обратното. Заповедта за незабавна защита е в полза на майката и децата като пострадали лица и е насочена срещу бащата – касатор по настоящото дело, доколкото на него му е вменено задължението да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Т. и двете деца. Това погрешно прието от първоинстанционния съд обстоятелство обаче нито може да бъде ревизирано от касационната инстанция предвид правилото на чл. 220 АПК, нито влияе по някакъв начин на преценката по същество на правилността на първоинстанционното решение. Предвид дотук изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. С оглед горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение