Решение № 2241 от 26.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7631/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Л. П., подадена чрез пълномощник адвокат Я. Апостолова, срещу Решение № 18296/29.05.2025 г., постановено по адм. дело № 4272/2025 г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба се правят оплаквания, че оспореното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорват се изводите на административния съд относно приложението на чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 КСО. Твърди се, че незачитането като категоризиран осигурителен стаж на касатора П. било неправилно и в случая са налице предпоставките за приложение на чл. 69б, ал. 2 КСО. Претендира се присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ София-град, чрез процесуален представител началник на сектор "Правно обслужване" Е. Вълева, оспорва касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е правилно. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. По съображения, че оспореното с нея съдебно решение е правилно, предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното Решение № 18296/29.05.2025 г. по адм. дело № 4272/2025 г., Административен съд София-град е отхвърлил жалбата на С. Л. П. срещу Решение № 2153-21-80 от 21.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, с което е оставено в сила разпореждане [номер]/3/ от 10.01.2025 г. на длъжностно лице в дирекция „Пенсии“ в ТП на НОИ - София-град. С разпореждането длъжностното лице в дирекция „Пенсии“ при ТП на НОИ – София-град е отказало отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на С. Л. П., като е приело, че не са изпълнени предпоставките за възникване на правото на пенсия нито по чл. 69, ал. 2, нито по чл. 69б, ал. 1 от Кодекса на социално осигуряване. От фактическа страна е установено, че със заявление вх. № 2113-21- 9946 от 23.12.2024г., С. Л. П. е заявила искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Въз основа на представените документи и тяхната преценка, длъжностното лице в дирекция „Пенсии“ е приело от фактическа страна, че С. П. е работила в СДВР като държавен служител на МВР и има осигурителен стаж от 33 години 01 месеца 22 дни, който е оценен като такъв от първа категория труд. На основание чл.104 от КСО общият осигурителен стаж е превърнат към трета категория труд - 55 години 02 месеца 27 дни. Навършената възраст към датата на заявлението /23.12.2024г./ е отчетена съответно на [възраст]. От правна страна е прието, че С. П. не попада в персоналния обхват на нормата на чл. 69б, ал.1 от КСО, тъй като никога не е осъществявала труд от първа категория, а е полагала труд от трета категория, който при пенсиониране само се зачита като такъв от първа, а приложението на чл. 69, ал. 2 от КСО е изключено, тъй като към момента на подаване на заявлението не е имала навършени изискуемите 52 години. Касаторът е оспорил разпореждането по реда на чл. 117, ал.1, т.2 от КСО пред ръководителя на ТП на НОИ – София-град. Директорът на ТП на НОИ с решение № 2153-21-80 от 21.03.2025 г. е отхвърлил жалбата срещу разпореждане [номер]/3/ от 10.01.2025 г., издадено от длъжностното лице в дирекция „Пенсии” при ТП на НОИ – София-град. За да отхвърли жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ София-град, съдът е изложил мотиви, че то е постановено от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, и е материално законосъобразно. Приел е, че по отношение на С. П. не е налице хипотезата на чл. 69б, ал.1 от КСО, т.к. не е лице, което е работило 10 години при условията на първа категория труд и правилно е преценено от страна на административния орган, че за нея не е възникнало право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при посочените в нормата предпоставки. Решението е валидно, допустимо и правилно. Оплакванията в касационната жалба за неправилно прилагане на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост са неоснователни. Първоинстанционният съд е събрал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, въз основа на които е извел обосновани изводи, които изцяло се споделят от касационната инстанция. Оспореният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните по делото доказателства, като по установената фактическа обстановка няма спор между страните, и е постановен в съответствие с приложимите за спора материалноправни разпоредби. Правилно съдът е приел, че процесният административен акт е законосъобразен, като издаден от компетентен административен орган, в предвидената от закона форма и обоснован - съдържащ мотиви за издаването си, както и постановен в съответствие с приложимите материалноправни норми. Правилно съдът е преценил, че С. П. не отговаря на материалноправните изисквания на разпоредбите на чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО, и законосъобразно й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на това основание. В оспореното решение е посочено, а и се установява от доказателствата по делото, че към момента на подаване на заявлението за отпускане на пенсия - 23.12.2024 г, П. е навършила възраст от [възраст], и има осигурителен стаж от 33 години 01 месеца 22 дни, който е оценен като такъв от първа категория труд и има общ осигурителен стаж, определен по реда на чл. 104 от КСО от 55 години 02 месеца 27 дни. Разпоредбите на чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки за възникване и упражняване правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по отношение на лицата. Според предвиденото в приложимата правна норма на чл. 69, ал. 2 от КСО, държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за специалните разузнавателни средства и по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, държавните служители по чл. 11 от Закона за пощенските услуги, държавните служители по чл. 15, ал. 3, т. 1 от Закона за противодействие на корупцията, държавните служители, осъществяващи дейността по охрана на съдебната власт по чл. 391 от Закона за съдебната власт, придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочните закони, по Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Изискването за посочената по-горе възраст от 52 години и 10 месеца влиза в сила от 01.01.2016 г., а нормата на чл.69, ал.9 от КСО предвижда, че от 31.12.2016 год. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. По силата на чл. 18, ал. 4 от НПОС лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. Именно лицата изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 от КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 от НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но единствено, когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 от КСО. На основание чл. 69б, ал. 1 от КСО придобиват право на пенсия лицата, които са работили десет години при условията на първа категория труд, при следните условия: т. 1 (изм. – ДВ, бр. 99 от 2017 г. в сила от 1.01.2018 г.) навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете: т. 2: от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на възраст, като в този смисъл условията за придобиване право на пенсия по чл. 69б, ал. 1 от КСО от 01.01.2024 г. са за навършени 50 години и 8 месеца за жените и 54 години и 2 месеца за мъжете. Следователно, изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б от КСО са различни, като законодателят задължително изисква реалното и действително полагане на осигурителния стаж при условията на първа категория труд. Настоящият състав на съда намира оплакванията в касационната жалба за неоснователни. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон и правният му извод за законосъобразност на процесния административен акт е обоснован. При фактите, установени по делото, правилно съдът е приел, че касаторът не отговаря на материалноправните изисквания на разпоредбите на чл. 69, ал.2 и чл. 69б, ал. 1 от КСО, и законосъобразно му е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на посочените основания. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че разпоредбите на чл. 69 КСО и чл. 69б КСО са с равнозначно приложение с оглед на правните последици. При наличие на една от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено в която и хипотеза да бъде упражнено, а ако е възможно и по двете, следва да се приложи нормативната уредба в благоприятния за заявителя вариант, но в случая не са налице основания за това. Предвид гореизложеното, Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира, че решението на Административен съд София-град е постановено при липсата на соченото касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно направеното искане от касационния ответник за присъждане на разноски, С. П. следва да бъде осъдена да заплати сумата от 105 (сто и пет) евро юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, които на основание § 1 т.6 ДР на АПК следва да се заплатят на юридическото лице, в структурата на което се намира ТП на НОИ – София град. Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение