Решение № 4975 от 08.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1329/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА), подадена чрез пълномощника юрисконсулт С. Полихронова, срещу решение № 10292 от 21.11.2025 г., постановено по адм. дело № 1128/2025 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отменена издадена от него заповед № ЧР-152/04.06.2025 г. за прекратяване служебното правоотношение на С. М. К.. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че първоинстанционният съд не е спазил нормативната уредба и съществуващата съдебна практика, не е събрали всички доказателства и не е се е съобразил със събраните и допуснатите в хода на процеса такива, с което е лишил агенцията от правото й на защита и е възпрепятствал упражняването на процесуалните й права. Моли за отмяна на решението. Не претендира разноски. Ответникът - С. М. К., чрез пълномощника адвокат П. Владикова, в представен писмен отговор и молба-становище, оспорва касационната жалба и по изложени съображения пледира да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира атакуваното съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С отменената от първоинстанционния съд заповед № ЧР-152/04.06.2025 г., на основание чл. 107, ал. 1, т. 7 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на С. К., на длъжност - главен секретар в ИАРА, с ранг ІІІ старши, считано от 04.06.2025 г., с мотив, че служителят е назначен при неспазване на условията на чл. 7, ал. 1, т. 6 ЗДСл и нарушението съществува и към момента на прекратяване на правоотношението. За да постанови решението си Административен съд Бургас е установил, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидените писмена форма и реквизити по чл. 108 ЗДСл, без допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, но в противоречие с материалноправни разпоредби. Описал е множеството предходни заповеди и съдебни решение с които К. е бил освобождаван, респ. възстановяван на служба, включително от същата длъжност и на същото основание - чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл, неговите степен на завършено образование, ранг и професионален опит, условията за заемане на длъжността по длъжностните характеристики и специалните нормативни изисквания за периода 2012 - 2025 г., както и приложимите норми. Посочил е, че към релевантния момент на назначаването му - 19.01.2012 г., когато е преназначен на длъжността главен секретар, той е отговарял на изискванията за образователна степен и специалност. Впоследствие последните са били променени, но това не е основание за приложение на чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл, защото несъответствието не е било налице към момента на назначаването. При назначаването К. не е отговарял на изискванията за ранг и професионален опит. Имал е ранг І младши и опит от 6 години, 7 месеца и 14 дни, при изискуеми V старши ранг и опит от 7 години. Но заради придобитите на процесната длъжност над 5 години професионален опит, само до първото прекратяване на служебното му правоотношение през 2017 г., към момента на издаване на процесната заповед - 04.06.2025 г. същият вече е придобил изискуемия опит, а рангът му съответно е станал ІІІ старши. Поради това е направен извод, че не е налице втората предпоставка за приложение на чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл - нарушението съществува и към момента на прекратяване на правоотношението. Съдът е изложил мотиви, че атакуваната заповед не е съобразена и с целта на закона заради извършените промени в длъжностната характеристика, разкриващи лична насоченост именно спрямо жалбоподателя. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Касационният състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд за отмяна на оспорената заповед - издаването й в противоречие с материалноправната разпоредба на чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл, тъй като служителят към момента на назначаването е отговарял на изискванията за образователна степен и специалност, а след това е придобил изискуемите ранг и професионален опит, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, препраща към тях, без да е необходимо тяхното преповтаряне. С влезли в сила решение № 2000 от 24.11.2017 г. по адм. дело № 730/2017 г. на Административен съд Бургас и решение № 214 от 01.03.2023 г. по адм. дело № 2182/2022 г. на Административен съд Бургас, оставено в сила с решение № 11763 от 29.11.2023 г. по адм. дело № 5126/2023 г. на ВАС, са отменени две предходни заповеди на изпълнителния директор на ИАРА за прекратяване служебното правоотношение на К. за същата длъжност, издадени отново на основание чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл. В мотивите на тези постановени между същите страни решения изрично е установено, че К. притежава необходимия професионален опит от седем години за заемане на длъжността, както и изискуемия ранг, а промяната в длъжностната характеристика по отношение изискванията за образование е преценена като превратно упражняване на власт и неизпълнение на съдебно решение. В обжалваното решение тези факти са установен отново въз основа на неоспорени по делото писмени доказателства. По отношение изразените становища от пълномощника на касатора в съдебно заседание и в писмената защита следва да се отбележи, че изрично втората част от нормата на чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл повелява, че за приложението й е необходимо нарушението да съществува и към момента на прекратяване на правоотношението. След като при изпълнението на длъжността К. е придобил изискуемите ранг и професионален опит, не може да се приеме, че нарушението на чл. 7, ал. 1, т. 6 ЗДСл съществува и към момента на прекратяването. Неоснователно е позоваването на посочена практика на ВАС, тъй като в нея не се приема обратното. Същото се отнася и твърденията, че изискванията за заемане на длъжността следва да се преценят не към 2012, а към 2025 г., тъй като релевантният момент е определен в чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл - момента на назначаването. Останалите съображения касаят целесъобразност на издадената заповед, които не могат да бъдат коментирани. Неоснователни и неподкрепени с доказателства са твърденията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на атакуваното решение. Първоинстанционният съд е събрал и обсъдил всички ангажирани от страните доказателства. Касаторът не конкретизира кои факти са останали недоказани и какви доказателства е трябвало да бъдат допълнително събрани, както и в какво се изразяват процесуалните нарушения на съда в процеса по събиране на доказателствата. Правилно е била разпределена доказателствената тежест с определение № 6370 от 14.07.2025 г., правото на защита на изпълнителния директор на ИАРА не е нарушено, приети са всички ангажирани от него доказателства и липсват доказателствени искания, направени от тази страна, които да не са уважени от първоинстанционния съд. С оглед горното се налага извода, че не са налице сочените от касатора основания за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция има ответната страна, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 3 АПК, в тежест на ИАРА следва да се възложат сторените от С. К. разноски в размер на 600 евро, за заплатеното адвокатско възнаграждение, съгласно договора за правна помощ и инкорпорираната в него разписка. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение