Определение № 11378 от 13.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10931/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на В. С. Ш. срещу определение №27795/20.08.2025 г., постановено по адм.д.1346/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради неправилна преценка на фактите, поради което иска да бъде отменено и да се разпореди връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Изключително подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в частната жалба. Не претендира разноски. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Не претендира разноски. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение №27795/20.08.2025 г., постановено по адм.д.1346/2025 г. по описа по описа на АССГ е оставена без разглеждане жалбата на В. С. Ш. срещу Решение на Научния съвет на „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД („СБАЛХЗ“ЕАД) за избор на А. Б. за доцент по проведен конкурс за заемане на академична длъжност „доцент“ в научна специалност „Хематология и преливане на кръв“ за нуждите на Клиника по хематология към „СБАЛХЗ“ЕАД, публикуван в ДВ, 24/2023 г. и е прекратено производството по делото. Административният съд е приел, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от оспорването на атакувания от него акт, респективно е налице хипотезата на чл. 159, т. 4 от АПК. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд се произнесъл в законен състав по повод адресирана от него жалба против подлежащ на оспорване акт, поради което валидно и допустимо е осъществил задължителната служебна проверка относно редовност и допустимост. В съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е обосновал законосъобразен правен извод, че за В. Ш. не е налице правен интерес да оспорва решението за избор на друго лице по проведен конкурс, за който той не е допуснат до участие с предходен акт, придобил стабилитет като необжалван. От представените по делото протокол № 1 от първото заседание на научно жури, назначено със Заповед № 3-72/26.05.2023 г., писмо № 390/30.05.2023 г., приемо-предавателен протокол от 31.05.2023 г. и известие за доставяне обосновано АССГ е приел за установено, че В. Ш. е уведомен за решението на научното жури от 30.05.2023 г., с което не е допуснат до участие в конкурса за заемане на академична длъжност „доцент“. Тези факти не се оспорват от В. Ш., който в молба от 22.05.2025 г. изразява становище относно правните последици от решението на научното жури като се позовава на влязло в сила съдебно решение и цитира съдебна практика. Действително с решение № 2286/08.04.2024 г., постановено по адм.д. 6043/2023 г. по описа на АССГ е прогласена нищожността на Решение по протокол № 1 на заседание от 22.05.2023 г. на Комисия, назначена със заповед № 3-58/18.05.2023 г. на изпълнителния директор на „СБАЛХЗ“ЕАД. Това е другото решение, за което частния жалбоподател е уведомен с писмото от 30.05.2023 г., но той е преценил да оспори по съдебен ред само него, но не и решението на научното жури, което според цитираната от самия него съдебна практика е актът на компетентния административен орган. Доводите на В. Ш. в молбата му от 22.05.2025 г. (възпроизведени и в частната жалба) относно действителността и законосъобразността на решението на научното жури за недопускането му до конкурса не са обсъдени подробно от първата инстанция, която се е съобразила със стабилитета на този административен акт. Този подход на АССГ е в съответствие с разбирането, че административният съд не разполага i правомощия да извършва косвен съдебен контрол върху други административни актове освен обжалвания в съответното съдебно производство. Прилагането на "косвен" съдебен контрол в административния процес е в противоречие на изрични правни норми (чл. 129 от АПК, уреждащ съединяването на жалби като единствена хипотеза, чл. 132 и чл.133 от АПК, уреждащи подсъдността). Възможността, която предоставя чл. 149, ал. 5 от АПК за оспорване с искане за обявяване на нищожност без ограничение във времето също трябва да се тълкува в подкрепа на този извод. Разпоредбата на чл. 17 от Гражданския процесуален кодекс не е приложима независимо от препращането от чл. 144 от АПК, защото противоречи на основни принципи на административния процес относно предмета на съдебния спор, който е различен от този в гражданския процес и не е налице неуреден случай. Възможността да се упражни инцидентен косвен контрол върху действителността на необжалвано решение е в противоречие и с дългогодишната практика по приложението на този институт на правото в административно правораздаване. Съдът няма право да извършва проверка относно действителността, респективно нищожността, на придобил стабилитет административен акт, защото е длъжен (както и всички лица и държавни органи) да зачете неговата сила на стабилен административен акт до евентуалното му прогласяване за нищожен в отделен процес (за какъвто няма данни и твърдения, че е образуван). В този смисъл е и дългогодишната съдебна практика, чието отражение са например: Определение № 3525/17.03.09 г. по адм.д. 3502/09 г., Решение № 607/20.01.05 г. по адм.д. 11051/03 г., адм.д. 1974/26.02.07 г. по адм.д. 11093/06 г., Решение № 3723/13.04.07 г. по адм.д. 10499/06 г., Решение № 1842/28.02.05 г. по адм.д. 9069/04 г. Институтът на косвения съдебен контрол, въведен от съдебната практика, дефиниран в Решение № 78/12.07.1973 г. по гр.д. 58/73г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд като правомощия в рамките на задължението (на съда) за преценка на правопораждащите факти, съдът може да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, намира приложение само в гражданския процес, в който има за предмет именно само граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение (например правопораждащ факт). Израз на необходимостта на установяване на относимите към гражданскоправния спор факти, констатирана на съдебната практика в тази насока, е създаването на изричната правна норма на чл. 17 от ГПК (ДВ бр. 50/20.07.2007 г.). Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, защото възможността съдебен контрол за действителност на административните актове е предвидена изрично като безсрочна в чл. 149, ал. 5 от АПК. Въвеждането на хипотезата за право за оспорване на административните актове с искане за обявяване на тяхната нищожност е именно поради необходимостта да бъде осигурена законност на актовете на администрацията, но и правната стабилност чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни. Оспорването с искане за обявяване на нищожност на административните актове се разглежда от административен съд, респективно Върховния административен съд, като се подчинява на всички правила на административния процес, включително относно родова и местна подсъдност, право на участие на страните в процеса, събиране на доказателства и др. Следователно допускането на косвен съдебен контрол в административния процес би довел до пряко нарушение на основни принципи на административното правосъдие и възможност за изземване на правомощия на един съд от друг. По изложените съображения се налага извод, че доводите на В. Ш. относно действителността и законосъобразността на протокол № 1 от първото заседание на научно жури, назначено със Заповед № 3-72/26.05.2023 г., писмо № 390/30.05.2023 г. не подлежат на обсъждане в настоящото производство и решението за недопускането му до конкурса като стабилен административен акт трябва да бъде съобразено при преценката относно наличието на правен интерес за оспорване на последващите актове от този конкурс. Оспореното пред първата инстанция решение за избор на А. Б. за доцент по проведения конкурс за заемане на академична длъжност не нарушава или застрашава негови права, свободи или законни интереси, не поражда и задължения. На практика този акт не оказва влияние върху правната сфера на В. Ш., защото дори негова отмяна няма да породи промяна в неговото положение, защото спрямо него конкурсът е приключил с отстраняването му с друг акт от 30.05.2023 г. Като е достигнал до същия правен извод АССГ е постановил правилно, обосновано и законосъобразно определение, което трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение