Определение № 4266 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3406/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Х. С. Б., Х. Ю. И., Б. И. И. и Г. Ю. И. чрез адв. Н. Д., срещу определение № 1472 от 02.06.2023 г. по в. гр. д. № 1023/2022 г. на Апелативен съд - София, с което, след като частично е уважена молбата на жалбоподателите, в производство по чл. 248 ГПК е изменено постановеното по същото дело решение № 398 от 29.03.2023 г. в частта за разноските, като Община - Варна е осъдена да заплати на адв. Н. Д. допълнително сумата 1 573 лева, представляваща данък добавена стойност /ДДС/ върху присъденото му с въззивното решение адвокатско възнаграждение от 8 065.50 лв.. Изложените доводи са за неправилност на обжалваното определение и е отправено искане за отмяна на същото, като претенциите на жалбоподателите за разноски бъдат уважени изцяло. Твърди се, че следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за защита както по подадената от самата страна въззивна жалба, така и по въззивната жалба на насрещната страна. Освен това се сочи, че следва да бъде приложена Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., тъй като по делото жалбоподателите са представили договор за правна защита и съдействие от 07.02.2023 г., а и определеното минимално адвокатско възнаграждение да бъде присъдено в двукратен размер съгласно чл. 2, ал. 9 от наредбата с оглед наличието на особена правна и фактическа сложност на делото. От ответника Община - Варна не е подаден писмен отговор. Частната жалба е подадена в указания едноседмичен срок, изхожда от надлежна страна, насочена е срещу определение, с което въззивният съд се е произнесъл по въпроса за изменение на съдебно-деловодните разноски, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК съгласно приетото в т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При разглеждане на частната жалба по същество Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното: Производството по в. гр. д. № 1023/2022 г. е образувано пред Апелативен съд - София по въззивна жалба на Х. С. Б., Х. Ю. И., Б. И. И. и Г. Ю. И. срещу решение № 262869 от 05.05.2021 г. по гр. д. № 5677/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която предявените от тях исковете по чл. 49 ЗЗД за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Ю. И. Б., причинена вследствие на наводнение, настъпило на 19.06.2014 г. в кв. А., [населено място], са отхвърлени за разликата над 110 000 лв. до 200 000 лв. за Х. Б. и за разликата над 90 000 лв. до 150 000 лв. за Х. И., Б. И. и Г. И., и по въззивна жалба на Община - Варна срещу частта от решението, с която общината е осъдена да заплати на основание чл. 49 ЗЗД сумата 110 000 лв. на Х. Б. и сумите от по 90 000 лв. на Х. Ю. И., Б. И. И. и Г. Ю. И.. В производството пред въззивната инстанция ищците са представлявани от адв. Н. Д. с уговорено адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. С решение № 398 от 29.03.2023 г. Апелативният съд - София е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от двете страни части и е осъдил Община - Варна да заплати на адв. Н. Д. адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв в размер на 8 065.50 лв. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК Х. С. Б., Х. Ю. И., Б. И. И. и Г. Ю. И. чрез адв. Н. Д. са сезирали въззивния съд с молба за изменение на решението в частта за разноските. С обжалваното в настоящото производство определение съдът е уважил молбата частично, като е присъдил 1 573 лв., представляващи ДДС върху присъденото с въззивното решение адвокатско възнаграждение. Посочил е, че съгласно чл. 78 ГПК разноски на страните се дължат според изхода на спора за всяка една от тях. Съобразил е, че първоинстанционното решение е потвърдено изцяло, като са оставени без уважение и двете въззивни жалби. Поради този изход на спора пред въззивната инстанция съдът е приел, че на молителите се дължат разноски само за защита по жалбата на Община- Варна, като е присъдил разноски, съобразявайки материалния интерес на въззивното обжалване, за който те са получили защита, а именно уважената част от предявените искове, за която жалбата на ответната община е отхвърлена. Съдът е посочил, че адвокатското възнаграждение е определено за всеки един от исковете и е съобразено с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г. и преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., тъй като приложените по делото договори за правна защита и съдействие за адв. Н. Д. са от 09.07.2021 г. и от 14.10.2022 г., т. е. преди последното изменение на наредбата. Предвид това съдът е приел, че правилно е изчислил адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за производството пред него, поради което не следва да се определя и присъжда по-високо от вече определеното с въззивното решение. Приел е, че следва да се присъди само ДДС върху адвокатското възнаграждение, а именно сумата 1 573 лв. С оглед на тези данни настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че обжалваното определение е неправилно. Следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че на молителите се дължат разноски само за защита по жалбата на ответната страна - Община- Варна. Отговорността на страните за разноски се разпределя в съответствие с правилата на чл. 78 ГПК, които се прилагат съответно в производството пред въззивния съд. Когато решението на първоинстанционния съд е обжалвано и от двете страни, всяка от страните има право да бъде възмездена за разноските, които е направила по повод на собствената си въззивна жалба - в случай на уважаването й от въззивния съд, и/или по повод въззивната жалба на насрещната страна - в случай, че тази жалба бъде счетена за неоснователна от въззивния съд. Ако въззивният съд потвърди първоинстанционното решение в обжалваните от двете страни части, всяка от страните има право на разноски само за защитата срещу жалбата на насрещната страна, но не и на разноските, които е направила във връзка със собствената си жалба /платена държавна такса за въззивно обжалване, адвокатско възнаграждение и др./ В този смисъл са определение № 489 от 22.03.2023 г. по ч. гр. д. № 784/2023 г. на ВКС, III-то г. о., определение № 60375 от 29.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2245/2021 г. на ВКС, III-то г. о., определение № 60334 от 20.09.2021 г. по ч. т. д. № 1827/2021 г. на ВКС, II-ро т. о., и др. Неправилно обаче Апелативният съд - София е приел, че в случая при определяне на дължимите на молителите /понастоящем жалбоподатели/ разноски за адвокатско възнаграждение се прилагат разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г. и преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., тъй като приложените по делото договори за правна защита и съдействие за адв. Н. Д. са от 09.07.2021 г. и от 14.10.2022 г. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатското възнаграждение на оказалия безплатно адвокатска помощ адвокат се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, като съдът осъжда другата страна да го заплати. Определянето става при постановяване на решението и следователно при отчитане на релевантната редакция на наредбата към момента на даване ход на устните състезания, към който приключва и осъществяваната защита пред съответната инстанция /в този смисъл определение № 2157 от 14.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2863/2023 г. на ВКС, ІІІ-то г. о./. В случая е даден ход на устните състезания в открито съдебно заседание, проведено на 17.03.2023 г., поради което при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразена редакцията на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения след измененията, обн. в ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г. Изчислено според правилата на чл. 7, ал. 2, т.т. 4 и 5 от Наредба № 1/2004 г. в посочената редакция, минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗАдв възлиза на 39 620 лв. с ДДС общо за всички искове, както и с включени 500 лв. на основание чл. 7, ал. 9 от наредбата за явяване в последните две съдебни заседания. След приспадане на присъденото от въззивния съд възнаграждение в общ размер от 9 638.50 лв. /сбор от присъденото с въззивното решение възнаграждение от 8 065.50 лв. и присъдения с обжалваното определение ДДС от 1 573 лв./ дължима е общата сума от 29 981.50 лева. На последно място настоящият състав приема, че производството пред въззивната инстанция не се отличава с особена фактическа и правна сложност. Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, пред въззивния съд страните са спорели само относно наличие на солидарна отговорност между Община - Варна, МРРБ и Областния управител на област с административен център Варна и относно размера на дължимите обезщетения. Поради това няма основания определеното минимално възнаграждение да бъде присъдено в двукратен размер съобразно чл. 2, ал. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В обобщение - обжалваното определение следва да бъде изменено, като в полза на адв. Н. Д. бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение за въззивното производство по жалбата на насрещната страна в посочения в настоящите мотиви размер. Искането за присъждане на разноски в настоящото производство е неоснователно. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски, включително и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт /определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, I-во г. о., определение № 579 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 1342/2020 г. на ВКС, III-то г. о., както и посочената в тях съдебна практика/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I -во г. о.