Определение № 4277 от 04.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2491/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. Т. срещу определение № 5562 от 11.03.2026 г., постановено по ч. гр. д. № 2377/2026 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 185543 от 05.12.2025 г. по гр.д. № 40443/2025 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната искова молба, подадена от А. Т. и производството по делото е прекратено. Касаторът обжалва определението като незаконосъобразно и неправилно с твърдения, че не е бил уведомен за издаването на съдебни удостоверения и необходимостта от последващи действия, нито за удължаването на срока за отстраняване на нередовностите на исковата молба, поради което не може да му се вмени процесуална пасивност. Като основания за допускане на касационното обжалване на атакувания въззивен съдебен акт се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният правен въпрос: Следва ли да се приеме наличие на процесуално бездействие по смисъла на чл. 129, ал. 3 ГПК и да се върне исковата молба, когато ищецът е предприел действия по изпълнение на указанията на съда, включително е заплатил изискани удостоверения, но указанията не са били ясни, конкретни и изчерпателни относно дължимите действия и техния обем? Сочи се противоречие с определение № 604/15.10.2010 г. по ч.гр.д. № 494/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 189/19.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1326/2013 г. на ВКС, I-во г. о., определение № 95/19.02.2015 г. по ч.гр.д. № 754/2015 г. на ВКС, III-то г. о. и определение № 602/2016 г. по ч.гр.д. № 2756/2016 г. на ВКС, IV-то г. о. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, счита следното: Частната касационна жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Производството по делото е образувано по предявен от А. Б. Т. иск по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на Л. В. Т. чрез намаляване на извършеното от Л. Т. в полза на В. Б. Т. завещание от 13.08.2009 г. С разпореждане № 185543 от 05.12.2025 г. първоинстанционният съд е върнал исковата поради неотстраняване в срок на нередовностите й, което разпореждане е потвърдено от въззивния съд. За да потвърди разпореждането на районния съд, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с разпореждане от 28.07.2025 г. на ищеца са дадени указания за отстраняване на допуснати нередовности по исковата молба, а именно: да опише недвижимите имоти, предмет на завещанието, като посочи техните идентификатори, граници, местонахождение, вид, площ и съседи; да представи скици или схеми на имотите от СГКК - София и удостоверения за данъчна оценка, както и да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 80 лв. Препис от разпореждането е връчен на ищеца на 29.08.2025 г. В дадения от съда едномесечен срок е постъпила молба от ищеца, с която е представено доказателство за платена такса и проекти на съдебни удостоверения, като е направено искане за продължаване на срока за отстраняване на нередовностите. С разпореждане от 23.09.2025 г. съдът е продължил срока за изпълнение на указанията с един месец и е разпоредил да се издадат съдебни удостоверения. При така приетото за установено въззивният съд е направил извод, че първоинстанционният съд е дал ясни, конкретни и подробни указания за отстраняване на недостатъците на исковата молба, като е предупредил ищеца за последиците от неизпълнението им. Изложени са мотиви, че указанията на съда са били правилни и в съответствие с трайно установената съдебна практика, според която при влязла в сила кадастрална карта и регистри индивидуализацията на спорен недвижим имот по данните от кадастъра е изискване за редовност на исковата молба, съответно и за вписването й, поради което ищецът е следвало да представи и скици или схеми от кадастралната карта на имотите. За неоснователно е прието възражението, че ищецът не е бил надлежно уведомен за издадените съдебни удостоверения и за продължаването на срока за отстраняване на недостатъците на исковата молба. Въззивният съд е посочил, че според чл. 7, ал. 2 ГПК на страните се връчват преписи от актовете, подлежащи на самостоятелно обжалване, като за съда не съществува задължение да връчва преписи от други актове или да ги уведомява за тях. При тези мотиви на съда е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. В Тълкувателно решение № 6/2017г. по тълк д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Прието е също, че независимо от това дали частната жалба е бланкетна или съдържа конкретни оплаквания, съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Предвид така даденото разрешение въззивният съд е дължал произнасяне не само по въведените в частната жалба доводи, а е следвало да извърши проверка относно правилността на дадените от първоинстанционния съд указания – дали исковата молба е била нередовна. В определение № 60092 от 30.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1507/2021 г., I г. о., постановено в производство по чл. 274, ал.3 ГПК, е прието, че чрез иска по чл. 30 ЗН наследникът с право на запазена част упражнява потестативното си право да иска възстановяването й, когато тя е накърнена чрез извършени от наследодателя завещателни разпореждания или дарения. Това право няма за обект конкретен имот или имоти, поради което чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не се защитава право на собственост върху конкретен имот или имоти. В хипотезата, когато запазената част е накърнена чрез универсално завещателно разпореждане, чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се защитава правото на наследяване. Когато накърняването е чрез завет или дарение и следва да се формира наследствена маса по чл. 31 ЗН, както и да се извърши преценка за размера на правата на наследника със запазена част, то определянето на стойността на наследствената маса и на стойността на запазената част е въпрос по съществото на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН. След като при предявен иск с правно основание чл. 30 ЗН посочването на имуществото, останало след смъртта на наследодателя, не е изискване за редовност на исковата молба, то очевидно неправилен е изводът на въззивния съд, че исковата молба подлежи на връщане поради неизпълнението на ищеца на дадените му указания за посочване на имотите, предмет на завещанието и представянето на скици на имотите и удостоверение за данъчната им оценка. Без значение е приетото от въззивния съд, че дадените указания са били ясни, конкретни и подробни, защото такива не са се дължали. Предвид горното, определението на въззивния съд следва да се отмени и делото да се върне на районния съд за продължаване на производството. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение