Определение № 1616 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1153/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по постъпила частна жалба от „ФОЛКСВАГЕН АУТОФЕРЗИХЕРУНГ“ АГ – Федерална република Германия, срещу определение № 680 от 13.03.2024 г., постановено от Апелативен съд /АС/ – София по в.гр.д. № 385 по описа на съда за 2024 г., с което е спряно производството по делото до решаването на дело С-86/23 на Съда на европейския съюз /СЕС/. По изложени в частната жалба съображения се поддържа неправилност на обжалваното определение, иска се отмяната му и връщането на делото на въззивния АС - София за продължаване на съдопроизводствените действия. Противната страна оспорва жалбата, не претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна и в установения в процесуалния закон преклузивен срок, но е процесуално недопустима, тъй като обжалваното с нея определение не подлежи на обжалване. За да спре с обжалваното определение производството по делото, съставът на АС – София е изложил, че по преюдициално запитване на състав на ВКС, ТК, Второ търговско отделение по т.д. 330/2021 г., в СЕС е образувано висящо и понастоящем дело С-86/23 с предмет на преюдициалния въпрос: „Трябва ли член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“) да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципът на справедливост /чл. 52 ЗЗД/, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член?“ Съставът на АС – София е приел, че отговорът, който ще даде СЕС по дело С-86/23 има значение и за правния спор, с разрешаването на който е сезиран, доколкото са изразени оплаквания за размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, както и с оглед на това, че този отговор на Съда на Европейския съюз ще даде разяснения относно това чия правна уредба ще следва да се приложи - съответната чуждестранна или националната - в случаите на реализиране на деликта в една държава-членка и предявяване на иска за обезщетяване на вредите от деликта в друга държава-членка от граждани на Съюза с обичайно местопребиваване в държавата-членка по предявяване на иска и по мястото, където вредите са се проявили. Така постановеното от АС – София определение за спиране на производството не подлежи на обжалване. Разпоредбата на чл. 631, ал. 1 от ГПК въвежда изрична необжалваемост на определението, с което националният съд, отправил преюдициално запитване до Съда на европейския съюз, спира производството по конкретното дело, по което преюдициалното запитване е отправено. По въпроса подлежи ли на обжалване определение за спиране на делото, постановено от първоинстанционен, въззивен или касационен съд, поради отправено по реда на чл. 628 и сл. ГПК преюдициално запитване до Съда на европейския съюз /СЕС/ от друг съд, е налице противоречива съдебна практика. По същия въпрос настоящият касационен състав споделя становището, че в случаите, като процесния, определението за спиране също не подлежи на обжалване, както това е предвидено за определението, с което производството е спряно от съда, отправил преюдициалното запитване. Главните съображения в подкрепа на това именно становище са в насока на това, че поначало отправянето на преюдициално запитване е въпрос на суверенна преценка на националния съд, поради което и разпоредбата на чл. 631, ал. 1 ГПК изрично посочва, че определението му не подлежи на обжалване, но също толкова суверенна е и преценката на националния съд, когато решава да спре производството по делото поради отправено преюдициално запитване по друго дело в очакване на произнасянето на СЕС по въпрос, който той би задал и който той на практика „припознава“ за свой, а процесуалноправните предпоставки за спирането на производството по делото в крайна сметка са едни и същи - гарантиране еднаквото тълкуване и прилагане на правото на ЕС. Приемането на обратното би могло да доведе и до нарушаване на принципа за процесуална икономия, доколкото не е оправдано отправянето на последващи преюдициални запитвания с идентично съдържание, като вече отправено такова - от друг съд и по друго дело, но по същия въпрос. При така изложеното налага се извод, че частната жалба, по която е образувано производството, е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, със законните последици. При този изход на производството жалбоподателят няма право на разноски в същото, а ответникът по жалбата не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение