Определение № 4150 от 11.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Адвокатско дружество „Бельов и Стоименов“ против определение № 1985 от 18.06.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1296 по описа за 2026 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, с което е потвърдено определение № 1957 от 24.01.2026 г. по гр. д. № 1449 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд за прекратяване на производството по делото. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, а делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните действия. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси: 1.Когато искова молба от името на съществуващо и незаличено юридическо лице е подадена от лице без доказана или с отпаднала органна представителна власт, длъжен ли е съдът преди да прекрати производството да укаже конкретно като способ за отстраняване надлежното конституиране или доказване на представителния орган и последващото потвърждаване на процесуалното действие с последиците по чл. 101, ал. 2 ГПК, или е достатъчно да изиска доказателства за представителната власт на лице, за което впоследствие приема, че изобщо не може да бъде представител? По този въпрос се твърди противоречие между въззивното определение и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, според което при отстранима нередовност на исковата молба съдът дължи указания за поправянето ѝ, а прекратяване е допустимо след неизпълнение на надлежно дадените указания. Чл. 101, ал. 1 ГПК изрично изисква да бъде посочено и как нередовността може да бъде отстранена, а ал.2 урежда обратното действие на поправката. 2.Когато въззивният съд в производство по частна жалба срещу прекратително определение сам установи конкретен способ за отстраняване на порока в органното представителство - например избор или надлежно конституиране на управител и последващо потвърждение - който не е бил ясно указан от първата инстанция, може ли въззивният съд да потвърди прекратяването или е длъжен да даде срок за извършването на този способ? 3.При отписване от адвокатска колегия, последвало срочно наказание „лишаване от право да упражнява адвокатска професия“, наложено с присъда, настъпва ли окончателно прекратяване на участието на съдружника по чл. 68, ал. 2, изр. първо ЗАдв само защото изречение второ на същата алинея урежда дисциплинарни наказания, или окончателността по изречение първо предполага самостоятелно установяване, че отписването е „завинаги“? А. И. К. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд, като оспорва частната касационна жалба и по същество. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на страните и данните по делото, приема следното: Адвокатско дружество „Бельов и Стоименов“ е предявило в Софийския градски съд срещу А. И. К. осъдителни искове с цена 63 425,95 лв. посредством искова молба, подписана от Л. Б.. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила представителната власт на Л. Б., посочвайки, че управител и съдружник на адвокатско дружество може да бъде само адвокат, а Л. Б. е лишен от адвокатски права. Фактите относно представителството на адвокатското дружество са, че според учредителния договор управител може да бъде само старшият съдружник, който е Л. Б., а съгласно удостоверение на Агенцията по вписванията към 4.2.2025 г. той продължава да бъде управител на това дружество. От друга страна обаче се изяснява, че с присъда № 9 от 5.3.2019 г. по НОХД № 539 по описа за 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд Л. А. Б. е признат за виновен в присвояване на чужда движима вещ, като е бил осъден на пет години лишаване от свобода и е лишен от право да упражнява адвокатска професия за срок от пет години. Присъдата е влязла в сила на 17.06.2021 г. и с решение от 22.06.2021 г. на Пазарджишката адвокатска колегия Л. А. Б. е отписан от регистъра на адвокатите. Видно от определение рег. № 5695 от 8.12.2025 г. по гр.д. № 2264 по описа за 2025 г. на III ГО на ВКС, след изтичане срока на наказанието, наложено с присъдата, Л. Б. е подал молба за вписване като адвокат, по която все още не е постановен влязъл в сила акт на Адвокатската колегия. При тези данни Софийският градски съд е оставил без движение исковата молба на 22.11.2024 г., а след това на 31.10.2025 г. с указания до Л. Б. да представи доказателства за това кой представлява адвокатското дружество и дали той има представителна власт. Л. Б. е заявил в публичното съдебно заседание на 31.10.2025 г., че в момента представител на дружеството може да бъде само той. На свой ред неговият пълномощник също не е изразил готовност да предприеме действия по осигуряване на друг законен представител на дружеството, а е изложил своите съображения защо според него Л. Б. продължава да притежава това качество. С оглед тези заявления Софийският градски съд е приел, че дадените указания не са изпълнени и исковата молба е останала нередовна, тъй като Л. Б. е изгубил качеството адвокат и не може да представлява адвокатското дружество, поради което е прекратил производството по делото. С обжалваното пред настоящата инстанция определение Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционния акт. Приел е, че с разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Закона за адвокатурата е установена забрана в адвокатско дружество да членуват лица, които не са адвокати. Съгласно чл. 68, ал. 1, т. 4 от закона участието на съдружника в дружеството се прекратява при отписване от адвокатската колегия, а съгласно изр. 1 от ал. 2 на същата разпоредба прекратяването на участието е окончателно, когато отписването от колегията е завинаги. Ето защо Л. Б., който не е адвокат от 06.07.2021 г. съгласно представените доказателства, не може да членува в адвокатското дружество – ищец. Отбелязал е, че чл. 68, ал. 2, изр. 2 от ЗА не намира приложение в разглеждания случай, доколкото лишаването на Б. от адвокатски права е не в резултат на развило се дисциплинарно производство и наложено по него дисциплинарно наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 или т. 5 от ЗА, а в резултат на проведено наказателно производство, в рамките на което е била ангажирана наказателната му отговорност за извършено престъпление от общ характер. Поради това с отписването на Б. от АК-П. се прекратява автоматично по силата на чл. 68, ал. 2, изр. 1 от ЗА и участието му като съдружник в адвокатското дружество. При това положение другият съдружник е имал възможността да съобрази отпадането на качеството адвокат на Л. Б., довело и до отпадане на възможността му да се сдружава с оглед установената забрана в чл. 57, ал. 2 от Закона за адвокатурата и да продължи дейността на адвокатското дружество като еднолично след приемане на съответните решения или да пристъпи към неговата ликвидация. Такива действия обаче не са предприети. Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ЗА, общото събрание на адвокатското дружество взима решения за избор на управител измежду съдружниците, а според чл. 70, ал. 1 от ЗА, дружеството се управлява от управителя. При систематичното тълкуване на чл. 57, ал. 2 от ЗАдв. и чл. 69, ал. 1, т. 4 от ЗАдв. се достига до извод, че съдружници и управители на адвокатско дружество могат да бъдат само лица, притежаващи качеството адвокат съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗА. След като участието на Б. в адвокатското дружество е прекратено на основание чл. 68, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4 от ЗАдв., той не може да бъде и негов управител. Ето защо с отписването на Б. като адвокат по силата на закона е прекратено и участието му като съдружник в адвокатското дружество, което влече и прекратяване на правомощията му като негов управител именно поради законовото ограничение лице, което не е съдружник в адвокатско дружество, да не може да бъде и негов управител. От тези мотиви на обжалваното определение е видно, че третият въпрос на касатора е бил разрешен от въззивния съд и е от значение за изхода на спора. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2, изречение първо от Закона за адвокатурата гласи, че прекратяването на участието е окончателно, когато отписването от колегията е завинаги. Второто изречение предвижда, че когато съдружникът е лишен от правата да упражнява адвокатската професия по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5 от закона за определен срок или е отписан от колегията за определен срок, прекратяването на участието в дружеството е за същия срок. Въззивният съд е приел, че изречение второ, което предоставя правото на адвоката да възстанови участието в адвокатското дружество след изтичане на срока на дисциплинарното наказание, не се прилага в случая. Това е така, защото разпоредбата изрично препраща към чл.133, ал.1, т.4 и т.5 от Закона за адвокатурата, който се отнася до налагане на дисциплинарно наказание на адвоката за определен срок по реда, уреден в специалния закон. Адвокатските права на Л. Б. обаче са отнети по друг начин- по силата на наказателна присъда. В чл. 5, ал. 1 от Закона за адвокатурата е въведена императивна забрана адвокатска професия да се упражнява от лице, осъдено за престъпление от общ характер. Следователно, за да бъдат възстановени адвокатските права на лице, осъдено за престъпление от общ характер и лишено от право да упражнява професията за определен срок, настъпването на реабилитация е задължително условие, след което е задължително и повторно вписване в адвокатска колегия, което не се следва автоматично. Адвокатският съвет също може да откаже искането дори и при настъпила реабилитация. Това разрешение на третия въпрос на касатора, което е дадено от въззивния съд, съответства на тълкуването, дадено в определение № 5645 от 4.12.2025 г. по ч. гр. д. № 2995/2025 г. на IV ГО на ВКС. Съставът на ВКС е разгледал сходен случай със същото адвокатско дружество, касаещ възможността Б. да го представлява и е изложил подобни мотиви. Приел е, че нормата на чл. 68, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случая не намира приложение. Б. е загубил адвокатските си права и е необходимо съответно решение на Адвокатската колегия за възстановяването им, каквото не е налице. Затова Б. няма качеството адвокат и не може да представлява адвокатското дружество. Настоящият състав също възприема това тълкуване на приложимите правни норми. Следователно по третия въпрос вече е формирана практика на ВКС, липсва основание тази практика да бъде променяна, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Същият извод следва и по отношение на първите два въпроса на касатора. Не е допуснато нарушение на процесуалния закон, тъй като на дружеството са давани многократно указания от първостепенния съд за необходимостта процесуалните действия да бъдат извършени от лице, което се явява управител на дружеството, като е даден и необходимият срок за изпълнение на указанията. Въззивният съд не е бил длъжен да посочи конкретни способи за отстраняване на недостатъка на представителната власт. Тези способи са най-различни и зависят от волята на съдружниците, върху която съдът не може да въздейства. Нещо повече-поведението на Б. и на неговия процесуалния представител представляват последователен отказ от изпълнение на указанията на съда. Същото поведение е налице и в казуса, разрешен с горецитираното определение на ВКС, в което се сочи, че не е имало необходимост апелативният съд да подновява указанията до адвокатското дружество да извърши процесуални действия, чрез лице, което да има качеството на негов управител съобразно разпоредбите на Закона за адвокатурата. След като въззивният съд не е допуснал процесуалните нарушения, които се твърдят във въпросите на касатора, обжалването определение е законосъобразно, което изключва възможността да бъде очевидно неправилно. Различните дати на отписване на съдружника, посочени в мотивите, по никакъв начин не се отразяват на констатацията за липса на адвокатски права на Б. към момента на подписване на исковата молба и воденето на делото. Твърдението, че се препятства достъпът на дружеството до съд не може да обуслови извод за очевидна неправилност, а освен това е невярно. Препятствието пред съдебна защита се явява поведението на съдружниците, а не процесуалните действия на съда. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. При този изход на спора адвокатското дружество дължи на А. И. К. 500 евро разноски за касационното производство.