Определение № 11740 от 29.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 10947/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две частни жалби на И. Крунев и И. Диловска чрез пълномощника им адв. И. Иванова против определение № 6178 от 19.07.2023 г., постановено по адм.д. № 178/2023 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отменено протоколно определение от 05.06.2023 г. за даване ход на делото и е оставена без разглеждане жалбата им против заповед № САГ-РА53-250/15.11.2022 г. на главен архитект на Столична община, с която е одобрен проект за изменение на план за застрояване за УПИ Х-269, кв.284, м. „Лозенец - І част“, относно ПИ с идентификатор 68134.900.269 по КККР, район Лозенец, гр.София без допускане на намалени разстояния към вътрешно регулационни граници, съседни имоти и/или сгради, включително през улица, съгласно приложен проект и производството по делото е прекратено и против определение № 7521 от 11.09.2023 г., с което на основание чл. 248 от ГПК е допълнено първото определение в частта за разноските. Жалбоподателите навеждат доводи за неправилност на обжалваните определения като постановени в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната им, като в условията на евентуалност искат намаляване на присъдените разноски под минимума от 100 лв. и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция разноски. Ответникът – главен архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител, в писмени становища оспорва частните жалби. Моли обжалваните определения да бъдат оставени в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците - М. Василева, Р. Иванова, Ж. Иванов, В. Василев и Н. Куманова – Василева, чрез процесуалния им представител в писмено възражение оспорват първата частна жалба и не изразяват становище по втората. Молят определение № 6178/19.07.2023 г. по адм. д. № 178/2023 г. да бъде оставено в сила. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Частната жалба срещу определение № 6178 от 19.07.2023 г., постановено по адм.д. № 178/2023 г. по описа на Административен съд София – град е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение № 6178 от 19.07.2023 г., постановено по адм.д. № 178/2023 г. по описа на Административен съд София – град, на основание чл. 159, т. 4 АПК, съдът оставя без разглеждане жалбата на И. Крунев и И. Диловска против заповед № САГ-РА53-250/15.11.2022 г. на главен архитект на Столична община, с която на основание чл. 129, ал.2 ЗУТ, във вр. със заповед № СОА21-РД09-455/22.03.2021 г. на кмета на Столична община, чл. 136, ал.1, чл. 134, ал.2, т.6 ЗУТ, чл. 31, ал.1 и ал.4, чл. 32, чл. 33 ЗУТ е одобрен проект за изменение на план за застрояване за УПИ Х-269, кв.284, м. „Лозенец - І част“, относно ПИ с идентификатор 68134.900.269 по КККР, район Лозенец, гр.София без допускане на намалени разстояния към вътрешно регулационни граници, съседни имоти и/или сгради, включително през улица, съгласно приложен проект и прекратява производството по делото. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема, че настоящите частни жалбоподатели нямат правен интерес от оспорване на издадената от главния архитект на Столична община заповед, тъй като не попадат в кръга на заинтересованите лица по чл. 131, ал.2 ЗУТ, които са непосредствено засегнати от предвижданията на подробния устройствен план. Сочи, че в заповедта за изменение на плана за застрояване е посочено изрично, че с него не се допуска намалено разстояние по страничните регулационни линии, включително с имота на жалбоподателите, което е потвърдено и от приетата съдебно–техническа експертиза. Посочва, че по отношение на предвидения подземен гараж, който е на регулационната граница с имота на жалбоподателите не ги прави заинтересувани страни по чл. 131, ал.2, т.2 и т.3 ЗУТ, предвид, че предвижданията на закона касаят надземното, но не и подземното строителство. По тези съображения съдът прави извод за липса на качество на лица от кръга, очертан в чл. 131 ал. 1 вр. ал. 2 ЗУТ и прекратява производството по делото. Определението е правилно. Наличието на правен интерес от оспорването е процесуална предпоставка за допустимост на жалбата, за която съдът следи служебно, като липсата й води до недопустимост на оспорването, както законосъобразно е приел и административният съд. Чл.131, ал.1 ЗУТ предвижда, че заинтересувани лица при съгласуването и одобряването на подробните устройствени планове и на техните изменения са собствениците, носителите на ограничени вещни права и концесионерите според данните от имотния регистър, а до неговото въвеждате - по данни от кадастралния регистър, когато недвижимите имоти са непосредствено засегнати от предвижданията на подробния устройствен план. Алинея 2 на цитираната разпоредба сочи кои имоти са непосредствено засегнати от предвижданията на плана, а това са имотите - предмет на самия план; съседни имоти, включително имоти през улица, когато се допускат намалени разстояния; съседните имоти, когато се променя предназначението на имота - предмет на плана; както и имотите, за които с предвижданията на плана се въвеждат ограничения в режима на застрояване и ползване. Законосъобразен е изводът на първоинстанционният съд, че за жалбоподателите не е налице нито една от посочените в чл. 131, ал. 2 ЗУТ предпоставки, обуславящи наличието на правен интерес от оспорване на заповедта. От представените по делото доказателства, включително и приетата съдебно-техническа експертиза по несъмнен начин установяват, че оспорената от настоящите частни жалбоподатели заповед не засяга имота им – ПИ с идентификатор 68134.900.263, за който е отреден УПИ Ха, кв.284, м. Лозенец І-част. С обжалваната заповед се изменя ПЗ само в УПИ Х-269, ПИ с идентификатор 68134.900.269 по КККР на гр.София, кв. 284, м. „Лозенец-І част“, поради което в съответствие със закона съдът е достигнал до правилен извод, че имотът на жалбоподателите не е предмет на самия план, т.е. не е налице хипотезата на чл. 131 ал. 2 т. 1 ЗУТ, тъй като предмет на плана е съседния на техния имот. Предвид на това, че жалбоподателите се легитимират като собственици на имот, съседен на имота, предмет на оспорената заповед, то относимите към преценката за наличие на правен интерес от оспорване са хипотезите на чл. 131 ал. 2 т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 ЗУТ. Правилен е изводът на съда за неприложимост на хипотезата и на ал.2, т.2 на чл. 131 ЗУТ, предвид, че с изменението на плана за застрояване по оспорената заповед не е допуснато свързано застрояване между имота на жалбоподателите и имота предмет на плана, което е посочено и в самия акт. Неоснователен е доводът в частната жалба, че е налице свързано застрояване, което обуславя правния интерес на жалбоподателите. Съгласно § 5, т.22 ДР на ЗУТ „Свързано“ е застрояването, при което сградите в два или повече съседни урегулирани поземлени имоти се разполагат допрени една до друга на имотните граници (регулационните линии). Свързаното застрояване в съседни урегулирани поземлени имоти представлява допиране на сградите на основното застрояване или на постройките на допълващото застрояване. В настоящия случай сградите са ситуирани изцяло в имота, за който е предвидено изменението на ПЗ и не се предвижда свързано застрояване със сгради в имота на жалбоподателите. Правилен е изводът на съда за липса на наличие на предпоставките по чл. 131 ал. 2 т. 3 и 4 ЗУТ за да се приеме допустимост на оспорването. Видно от приетите по делото основно и допълнително заключение на СТЕ и най-вече от графичната част на проекта се установява, че в проекта са предвидени две свободно стоящи жилищни сгради на основното застрояване с максимална височина на кота корниз 10 м., което не противоречи на разпоредбата на чл. 80 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и допълващо застрояване, допряно между тях с максимална височина до 3,60 м. – лоби, служещо като междинна връзка с основните сгради в УПИ Х-269, кв.284, м. „Лозенец - І част“, съгласно чл. 41 и сл. ЗУТ. Допълващото застрояване – междинна връзка не представлява част от основното застрояване, поради което в тази част не следва да се изисква съобразяване с разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗУТ. По изложените съображения твърдението на частните жалбоподатели на наличие на три сгради на основното застрояване е неоснователно. Правилна е преценката на първоинстанционният съд, че новопредвиденото с проекта застрояване е съобразено с изискванията на чл. 31 ЗУТ, регламентиращи минималните разстояния на сградите на основното застрояване до страничните граници на имота. В случая дълбочината на сградите в западната част на имота до уличната регулационна линия е 14, 26 м., а дълбочината на сградата в източната част на имота, близо до дъното на имота е 13,65 м. Линиите на застрояване са ограничени да бъдат минимум 3 м. от страничните регулационни линии при спазване на т.1, ал.1 от чл. 31 ЗУТ, а разстоянието на новото застрояване до съществуващи сгради през страничните регулационни линии отговаря на изискването на чл. 31, ал.4 ЗУТ като е зададено да бъде сборът от изискващите разстояния на всяка от сградите до границата между имотите. Разстоянието на линиите на застрояване до дъното на имота е ограничено да бъде минимум 5 м., като е спазено изискването на чл.31, ал.1, т.2 ЗУТ. Линиите на застрояване през дъното на имота е зададено да бъдат минимум 1,5 от височината на застрояването в УПИ ХVІ-268 или 15 м., което е в съответствие с чл. 32, ал.2 ЗУТ. Разстоянието на новото застрояване, обект на конкретния план за изменение на застрояването, през улица до застрояването на УПИ ХІІ-135, 207 е 20, 62 м., което е по-голямо от височината на новото застрояване (10 м.), като е спазено изискването на чл. 32, ал.1 ЗУТ. Следва също така да се отбележи, че за разлика от отменената с решение № 5429/06.06.2022 г. по адм.д. № 2032/2022 г. по описа на Върховен административен съд виза за инвестиционно проектиране на жилищна сграда с подземни гаражи, разположена в УПИ Х-269, където е установено противоречие между текстова и графична част, в настоящия случай такова разминаване в текстовата и графичната част към заповедта липсва, като направеното възражение в тази насока също е неоснователно. По изложените съображения правилен е изводът на съда, че при одобряване на плана за застрояване не са допуснати намалени разстояния. Не е установена и промяна на предназначението на имота, каквото е изискването на чл. 131, ал.2, т. 4 ЗУТ, за да могат частните жалбоподатели да попаднат в кръга на заинтересованите лица, тъй като същият продължава да бъде отреден за жилищно строителство, с преобладаващо малкоетажно застрояване. В случая не е налице и хипотезата на чл. 131 ал. 2 т. 5 ЗУТ, тъй като с плана не е предвидено въвеждане на ограничения в режима на застрояване или ползване. Правилно първоинстанционният съд приема по отношение на предвидения подземен гараж, който е ситуиран на регулационната граница с имота на жалбоподателите, че предвижданията на закона касаят надземното, но не и подземното строителство не ги прави заинтересувани страни по чл. 131, ал.2, т.2 и т.3 ЗУТ. Нещо повече с нормата на 71, ал.4 от Наредба № 7 изрично предвижда, че подземното строителство може да се разполага до границите на урегулирания имот при спазване на изискванията за минимално озеленяване, без да се счита за свързано застрояване. По изложените съображения се явява правилен извода на съда, че жалбоподателите не попадат в кръга на лицата по чл. 131 ал. 1 във връзка с ал. 2 ЗУТ, които имат право да оспорват заповед от категорията на процесната и е прекратил производството по делото. Останалите наведени в частната жалба възражения за допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и съответствието й с материалния закон са по съществото на спора. Съдът се произнася по съществото на спора само в случаите, в които е сезиран с допустима жалба, какъвто настоящият случай не е. Оспореното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Частната жалба срещу определение № 7521 от 11.09.2023 г., постановено по адм. д. № 178/2023 г. по описа на Административен съд София - град е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество също е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение № 7521 от 11.09.2023 г., Административен съд София - град, на основание чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 АПК, допълва постановеното по делото определение в частта му за разноските като осъжда И. Крунев и И. Диловска да заплатят солидарно на Столична община направените по делото разноски в първоиинстанционното производство в размер на 160 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема, че искането за допълване на това определение в частта на разноските е основателно, тъй като е направено своевременно по чл. 80 ГПК, както и че страната с поведението си не е дала повод за завеждане на делото. Обжалваното определение е правилно. Отговорността за разноски зависи от изхода на правния спор и възниква за страната, в чиято полза е постановен съдебният акт. Законосъобразен е изводът на съда за основателност на искането за присъждане на направените по делото разноски. От събраните по делото доказателства е установено, че производството по делото е образувано по жалба на И. Крунев и И. Диловска против заповед № САГ-РА53-250/15.11.2022 г. на главен архитект на Столична община, с която е одобрен проект за изменение на план за застрояване за УПИ Х-269, кв.284, м. „Лозенец - І част“, относно ПИ с идентификатор 68134.900.269 по КККР, район Лозенец, гр.София. Правилно съдът приема, че при прекратяване на производството, каквато е настоящата хипотеза, ответната страна има право на разноски, ако актът е благоприятен за нея, тъй като с изменението на чл. 143, ал. 3 АПК се предвижда присъждане на разноски в полза на ответника при отхвърляне на оспорването или прекратяване на производството на всички основания по чл. 159 АПК. Неоснователно е твърдението на частните жалбоподатели, че молбата за допълване на определението в частта за разноските не им е съобщена и същите не са имали възможност за възражение. Видно от приложеното съобщение – л.320, молбата е връчена на процесуалния им представител – адв. И. Иванова на 28.08.2023 г. и в предоставения от съда срок не е постъпило възражение в съда. Обжалваното определение е постановено след изтичане на срока за възражение. Неоснователно е възражението на частните жалбоподатели, че не са представени доказателства за заплащане на присъденото възнаграждение за юрисконсулт, позовавайки се на общите разпоредби на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Съгласно чл.78, ал.8 ГПК, за да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, когато страната – юридическо лице е представлявана от такъв се изисква това представителство да е било осъществено, като размерът на разноските се определя от съда и в този случай не е необходимо да се представят доказателства за направени разноски, каквото е изискването при осъществена адвокатска защита. Както бе споменато и по-горе, размерът на възнаграждението се определя от съда, като този размер не може да надхвърля максималният размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). Определеното от първоинстанционния съд възнаграждение за юрисконсулт, представляващ главния архитект на Столична община не е прекомерно и е съобразено с чл. 37 ЗПП и чл. 24, ал.1, изр. първо от Наредбата за заплащане на правната помощ (НЗПП), предвиждащо възнаграждението по административни дела на една инстанция да е от 100 до 240 лв. Предвид, че по делото са проведени и четири съдебни заседания с по-голяма продължителност, което не е свързано с поведение на ответната страна определеното от съда възнаграждение в размер на 160 лв. не е прекомерно. Предвид изхода на делото, направените своевременни искания за присъждане на разноски по делото, приложените доказателства, че същите са заплатени и на основание чл. 143, ал. 3 АПК следва да се осъдят И. Крунев и И. Диловска да заплатят на Столична община сумата 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, както и сумата от 2500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение от В. Василев за процесуално представителство на М. Василева, Р. Иванова, Ж. Иванов, В. Василев и Н. Куманова – Василева.