Определение № 292 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1940/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Обжалвано е определение от 13.04.20г. по гр.д.№834/2020г. АС София, с което е оставена без разглеждане подадената от А. Ф. частна жалба срещу определение № 1094 от 11.12.2019г., постановено по гр.д. № 608/2018г. на състав на Пернишки окръжен съди е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател А. Ф. Ч. моли да се отмени обжалването определение и частната му жалба да бъде разгледана по същество. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., при тези данни, приема за установено следното: Върховният касационен съд, намира, че подадената частна жалба е основателна. Предявен е иск от А. Ч. срещу Министерство на финансите, АС София и ГС София за заплащане на обезщетение за претърпени вреди от незаконосъобразни съдебни актове. С определение от 28.11.2019г. по ч.гр.д.№5286/2019г. АС София е отменил определение на от 31.05.2019г. по гр.д.№608/2018г. на ОС Перник и е върнал делото за разглеждането му по същество, като в мотивите на същото е посочено, че се касае до искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД. В изпълнение на указанията, дадени му с отменителното определение ОС Перник с определение от 11.12.2019г. по гр.д.№608/2018г. е оставил без движение исковата молба и е дал указания ищецът да внесе 1 464,80 лева държавна такса, вземайки предвид посочената от него цена на иска в размер на 36 620лева. Това определение е било обжалвано с частна жалба на 08.01.2020г. от А. Ч. и с обжалваното пред настоящата инстанция определение последната е оставена без разглеждане. Съдът е приел, че същата е подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, което обуславя недопустимост на въззивното производство. Прието е, че определението, с което съдът дава указания по редовността на предявения иск, както е в случая – за заплащане на следващата се държавна такса, не е сред кръга актове, предвидени в разпоредбата на чл.274, ал.1 ГПК, които да подлежат на въззивно обжалване, тъй като нито прегражда развитието на делото, нито попада в изрично предвидените от закона случаи, както и че страната има възможност да се позове на соченото нарушение като оплакване в случай на обжалване акта на съда, с който връща исковата молба поради неизпълнение на процесното указание. Настоящият състав намира, че така постановеното определение е неправилно. Производството по гр.д. № 608/2018г. по описа на Пернишкия окръжен съд е образувано по исковата молба на А. Ч. срещу Министерство на финансите, АС София и ГС София за заплащане на обезщетение за претърпени вреди от незаконосъобразни съдебни актове. П редявени са от ищеца срещу тримата ответника три обективно съединени иска за неимуществени вреди в размер на 36 620лева. При тези данни ОС Перник е приел, че исковете са с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и съгласно посочената от ищеца цена на иска дължимата се държавна такса е 1 464,80 лева съобразно разпоредбата на чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. В частната си жалба вх.№88/08.01.2020г. срещу определението от 11.12.2019г. по гр.д.№608/2018г. на ОС Перник жалбоподателят А. Ч. по същество обжалва вида на определената от съда държавна като пропорционална такава по чл.73, ал.2, пр.1 ГПК, вр. чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. В жалбата се поддържа, че дължимата се такса е проста такава по чл.2а, т.1 от същата Тарифа и цената на иска не следва да бъде съобразявана при определянето й. Ето защо настоящият състав намира, че с обжалваното определение се прегражда по-нататъшното развитие на делото и то има характер на такова по чл.73, ал.2 ГПК, поради което въззивният съд е следвало да се произнесе по съществото на спора, а не да прекратява производството по делото като недопустимо. Според правилото на чл.73, ал.3 ГПК държавната такса за водене на дело се събира при предявяване на иска и именно поради това спорът за вида й е пречка за движението на същото. В случая с ъдът е сезиран със спор за вида на дължимата се държавна такса с оглед предмета на делото, а точния й размер е последица от тази преценка и едва тогава биха могли да намерят приложение разпоредбите на чл.69 ГПК и чл.129 ГПК, вр.чл.128, т.2 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на четвърто отделение