Определение № 24 от 14.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 113/2016 г.

Производството е по реда на 274, ал.2 ГПК. Образувано e по частна жалба на М. М. С. против разпореждане от 23.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 76/2015 г. от Апелативен съд – София, 7-ми състав, с което е върната касационната жалба против постановеното по делото въззивно решение. Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да върне подадената касационна жалба, съдия-докладчик е приел, че жалбоподателят не е изпълнил указанията за отстраняване на нередовностите по жалбата, по-точно, не е внесъл дължимата държавна такса в размер на 30 лева, за разглеждане на основанията по допустимост на касационното обжалване. В частната жалба се твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно, тъй като дължимата държавна такса е в размер на 5 лева, като жалбоподателят се позовава в тази насока на разпоредбата на чл.18, ал.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Дължимата държавна такса за допускане на касационното обжалване е 30 лв, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 от Т.. Разпоредбата на ал. 3 на чл. 18 от Тарифата урежда хипотезата на дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество, т. е. след като обжалването вече е допуснато. Тази разпоредба не урежда различен режим на таксуването при спорове по ЗОДОВ и при тях не се дължи една такса общо и в двете производства - по чл. 288 от ГПК и по чл. 290 от ГПК. След като действащият ГПК въведе предварително разглеждане на искането за допускане на обжалването пред ВКС, то е уредено като самостоятелно производство и за него таксата се дължи отделно от тази за разглеждане на самата жалба. Двустепенното произнасяне - по допустимост, евентуално по основателност - на касационните жалби важи и за спорове по ЗОДОВ. Поради това няма основания да се счита, че за тези спорове законодателят е имал намерение да се отклони от разбирането, че за всяко от двете производства се дължи отделна такса. В този смисъл е и практиката на ВКС до момента (определение № 390 от 14.07.2009 г. по гр. д. № 289/2009 г., III г. о. на ВКС, опр. №67/2011 г. по гр.д. № 28/2011 г. на ІV гр.отд. и др). Предвид изложеното, обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди. Водим от горното, състава на ВКС