Определение № 50020 от 14.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 964/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 изр. 1 от ГПК, вр. чл.274 ал.1 т.2 от ГПК. Постъпила е частна жалба от „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място], срещу определение №97 от 07.02.2022г. по в. т. дело №557/2021г. на Варненски апелативен съд, с което е постановен отказ да се измени решението от 12.11.2021г. по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд за това, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно общия материален интерес по делото, с оглед на това, че предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти. Поддържа, че претенциите на ищеца произтичат от различни фактически състави, осъществени в различен период от време, поради което същите могат да са предмет на различни искови производства. Ответникът по частната жалба „УП България 14“ ЕООД, [населено място], и третото лице помагач „НЕК“ ЕАД не изразяват становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл.248 ал.3 от ГПК срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е основателна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени решението си от 12.11.2021г. в частта за разноските, Варненски окръжен съд съдът е приел, че търсеният от ответника адвокатски хонорар е прекомерен предвид неголямата фактическа и правна сложност на спора. Посочил е, че предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, които предполагат еднаква защита, поради което няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете за главници и лихви. Съгласно задължителните указания в ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк.д.№6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в параграф 2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В случая Варненски апелативен съд е съобразил фактическата и правна сложност на спора, обстоятелството, че този спор е част от серия идентични дела между страните, като извършените от процесуалния представител на ответника действия пред въззивната инстанция са изготвяне на отговор на въззивна жалба и явяване в едно съдебно заседание. Поради това и предвид изричното възражение на насрещната страна за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, въззивният съд правилно е счел, че дължимото възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно размера на претендираната сума по всяка от процесните фактури поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции. Съгласно постоянна практика на ВКС по приложението на чл.69 от ГПК, при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение №617 от 27.10.2017 г. по ч. т. д. №1848/2017 г., II т. о. на ВКС, определение №359 от 30.07.2018г. по ч. т. д. №1663/2018г., I т. о. на ВКС, определение № 167 от 25.03.2016г. по ч. т. д. №192/2016г., ВКС, ІІ т. о. и потвърденото с него определение № 283 от 30.11.2015 г. по т. д. 784/2015 г., ВКС, ІІ т. о., и др./. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на ел. енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на ел. енергия. Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателя, че вземането по всяка от посочените и представени от ищеца фактури е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение по Наредба №1 от 09.07.2004г. следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно. Основателно е оплакването в частната жалба за неправилно прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По приложението на разпоредбата е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение №146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на ВКС, I т. о. и определение № 404/26.10.2020 г. по ч. гр. д. №2883/2020 г. на ВКС, IV г. о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал.5 от Наредба №1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба №1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е за заплащане на главница по двете фактури в общ размер на 185 094,98, лв., а вторият - за заплащане на сумата от 51688,91лв., мораторна лихва за забава по двете фактури. С оглед изложеното и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния мупредставител – 22.12.2020г., приложение следва да намерят правилата на чл.2, ал.5 вр. чл.7, ал.2, т. 4 и т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. в редакцията от 31.07.2020г. Съответно адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на главницата от 185 094,98, лв възлиза на 5231,84лв., а по иска за заплащане на мораторната лихва от 51688,91лв. възлиза на 2080,67 лв. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 7312,51 лв., без ДДС, съответно 8775,11 лв., с ДДС. С оглед изложеното обжалваното определение на Варненски апелативен съд следва да бъде отменено частично, а молбата на „Енерго – Про Продажби“ АД, по чл.248 от ГПК следва да бъде частично уважена, като присъденият на молителя размер на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде увеличен до сумата от 8775,11 лв., с ДДС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение