Определение № 10755 от 10.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9211/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на адвокат А. Ю. Михайлова и адвокат Н. Д. Димитров, срещу Разпореждане № 14129 от 07.08.2024 г., постановено по адм. дело № 5876/2024 г. на Административен съд София- град. С доводи за недопустимост и неправилност се иска неговото обезсилване, а при условията на евентуалност неговата отмяна и произнасяне на съда по съществото на спора. Ответната страна – съдебният администратор на Софийския районен съд, в срока по чл. 232 от АПК, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Като прецени доводите, изложени в жалбата и данните по делото, Върховният административен съд, шесто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, подадена срещу подлежащо на обжалване разпореждане, съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 от АПК, от страни по делото, за които то е неблагоприятно и в срока по чл. 254, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред Административен съд София- град е образувано по молба на адвокат А. Ю. Михайлов и адвокат Н. Д. Димитров, с правно основание чл. 250 от АПК, с искане да се задължат органите на съдебната администрация и съдебния администратор на Софийския районен съд да прекратят действията си, изразяващи се в отказ от предоставяне на дела на адвокати, които не са пълномощници по посочените дела. С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил искането като е изложил мотиви, че само адвокатското качество, без упълномощаване от страна по делото, или да е обоснован правен интерес, уточняващ цел и обхват на обработката, означава, че не са налице условията на която и да е от хипотезите на чл. 6, § 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 за предоставяне на лични данни, налични по дела по описа на Софийския районен съд. Първоинстанционният съд е анализирал разпоредбите на Закона за адвокатурата (ЗА) – чл. 31, ал. 1 и на Конституцията като е приел, че същите се явяват общи спрямо Регламент (ЕС)2016/679 и Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), а действията на служителите на Софийския районен съд произтичат от прякото приложение на регламента. Разпореждането е неправилно. По отношение на направеното в жалбата искане за разглеждането й в открита съдебно заседание следва да се посочи, че съгласно чл. 234, ал. 1 от АПК частната жалба се разглежда в закрито заседание, освен ако съдът постанови друго. В случая, настоящата инстанция, не намира необходимост от разглеждането й в открито съдебно заседание. Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗА, адвокатът и трайно установеният адвокат от Европейския съюз имат свободен достъп и могат да правят справки по дела, да получават копия от книжа и сведения с предимство в съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната и навсякъде, където е необходимо, само въз основа на качеството си на адвокат или на адвокат от Европейския съюз, което удостоверяват чрез представяне на карта, издадена от Висшия адвокатски съвет. При семантичното тълкуване на тази разпоредба се вижда, че тя дава права на адвоката, съответно задължава посочените органи да му окажат съдействие, изключително и само поради качеството му на адвокат. Той има: „свободен достъп“, „с предимство“, „навсякъде, където е необходимо, само въз основа на качеството си на адвокат“. За посочените в нормата действия адвокатът не се нуждае от упълномощаване от страна по делото/преписката, както е възприето от съда. Да се приеме обратното означава въобще да се обезсмисли нейното съществуване, понеже чрез упълномощаване справки могат да бъдат извършвани от всяко лице и без да е адвокат. Всъщност, в конкретния случай, няма колизия между чл. 31, ал. 1 от ЗА и Регламент (ЕС)2016/679. Съгласно чл. 6, § 1, б. „в“, във връзка с § 3, б. „б“ от Регламента, обработването на данни е законосъобразно, когато е необходимо за спазването на законово задължение, което се прилага спрямо администратора и е установено от правото на държавата членка, което се прилага спрямо администратора. Това е именно нормата на чл. 31, ал. 1 от ЗА. След като не е спорно по делото, че жалбоподателите са вписани като адвокати в Адвокатска колегия – София, в това си качество те имат правата по чл. 31, ал. 1 от ЗА да получават копия от книжа и сведения от съответните институции, при условие, че се легитимират с адвокатска карта, издадена от Висшия адвокатски съвет (в този смисъл е Решение № 9799 от 03.11.2022 г., постановено по адм. дело № 3896/2022 г. на Върховния административен съд). Без значение в случая е наличието на издаденото Разпореждане № 8 от 24.04.2024 г. на съдебния администратор на Софийския районен съд, за което е прието, че представлява вътрешнослужебен акт, с който се указва на съдебните служители как да процедират по делата, с цел избягване на нарушения във връзка с директното приложение на Регламент (ЕС) 2016/679. Дори и да имаше издаден административен акт, същественото в случая е, че има продължаващо действие от страна на съдебната администрация, което продължава и към настоящия момент и засяга правната сфера на жалбоподателите. Това е именно отказът от предоставянето на достъп до дела и справки по тях съобразно чл. 31, ал. 1 от ЗА. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че за частните жалбоподатели е налице и правен интерес от търсената защита. Наличието на правен интерес от оспорване на неоснователните действия, изразяващи се в отказ от предоставяне на дела на адвокати, които не са пълномощници по посочените дела се обуславя от негативните последици за тях от извършването им с оглед признатата от закона за тях възможност да практикуват професията си в посочения обем, съобразно чл. 31, ал. 1 от ЗА. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита обжалваното разпореждане за неправилно. Същото следва да се отмени, а вместо него да бъде наредено да бъдат безусловно прекратени действията на съдебната администрация и съдебния администратор на Софийския районен съд да прекратят действията си, изразяващи се в отказ от предоставяне на дела на адвокати, тъй като същите не се основават на административен акт или на закон и се явяват неоснователни по смисъла на чл. 250, ал. 1 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,