Определение № 971 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1942/2023 г.

Производството е по чл. 248 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 566 от 16.12.2022 г. по в.търг. д. № 482/2022 г. на АС - Пловдив, с което предявените обективно съединени частични искове по чл. 226 КЗ/отм./ са уважени. С решение от 05.01.2023г. ВКС е отменил решение № 566 от 16.12.2022 г. по в.търг. д. № 482/2022 г. на АС – Пловдив с което предявените обективно съединени искове по чл. 226 КЗ/отм./ са уважени частично и е отхвърлил предявените от В. П. М. и Х. М. М. срещу Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД, искове по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД за сумата от по 50 000 лева, предявени като частични от 250 000лева, застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за смъртта на П. М., настъпила след състоянието му на „будна кома“, като е осъдил В. П. М. и Х. М. М. да заплатят на Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД сумата 3487,50лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. С молба от 24.01.2024г. Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД ,чрез процесуалния си представител, е направило искане за изменение на решението в частта му относно разноските допълнително такива в размер на 22 395,50лева. В писмено становище процесуалния представител на В. П. М. и Х. М. М. поддържа своето възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и се позовава на даденото тълкуване в решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: ВКС е приел, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по поставения за разглеждане въпрос. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана и практика на ВКС / решение от 20.12.2023г. по т.д.№2728/2021г., I т.о, решение № 11 от 03. 05. 2018 г. по т. д. № 643/2017 г. на ВКС, І т. о. и решение № 60140 от 09. 02. 2022 г. по т. д. № 875/2020 г. на ВКС, І т. о и др./, в т.ч. и задължителна /ППВС №2/1981 г. и ТД№1/2014г. ОСТК на ВКС./. Посочено е, че в практиката и теорията се посочва, че при настъпили вреди от застрахователно събитие, за което се дължи обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при действието на КЗ /отм/, моментът на изискуемостта им е от датата на деликта. Съобразено е, че само в случаите на ексцес / чл.51, ал.3 ЗЗД/ и само за пострадалия възниква ново право на обезщетение за допълнително породените за него от непозволеното увреждане имуществени вреди и по отношение на това право започва да тече нова петгодишна давност. Изложени са съображения, за това ,че претенцията за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, с оглед настъпилата смърт на пострадалия, която е в пряка причинно-следствена връзка с получена тежка телесна повреда от последния, би била погасена по давност на основание чл.114, ал.1, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, вр. чл.197 КЗ /отм./, когато са изтекли повече от пет години от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съдебното предявяване на претенцията за обезщетение за вредите от същото. С оглед на така установената практика, която е възприета от настоящия състав, съдът е счел, че въззивното решение се явява неправилно в обжалваната му част, тъй като неимуществените вреди, за които се претендира обезщетение в настоящето производство, не са свързани с разходи за поддържането на живота и ежедневното обслужване във връзка с трайното състояние на „будна кома“ на пострадалото лице, в което същият е изпаднал вследствие ПТП, нито се твърди влошаване на здравословното му състояние /ексцес/, във връзка с което последният да е претърпял нови имуществени вреди. Прието е, че в случая поради изтеклия значителен период от време между настъпването на застрахователното събитие през 2013г. и проявлението на вреда за родителите, произтичаща от смъртта на починалото на 19.03.2019г. пострадало лице – техен син, не е доказана пряка причинна връзка между деянието и настъпилата смърт и предявените искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди произтичащи от настъпила смърт след състояние на „будна кома“, с правно основание чл.226 КЗ /отм./ са отхвърлени като неоснователни. Предвид изхода на спора съдът е приел, че ответниците по касация следва да заплатят на жалбоподателя направените разноски за процесуално представителство пред ВКС. Счел е за основателно възражението по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от дружеството-жалбоподател адвокатско възнаграждение, поради което е приел, че следва да се присъди такова в размер на 3487,50лева. Настоящият състав намира, молбата за изменение на решението в частта му относно разноските за частично основателна. ВКС при присъждане на разноските за производството пред ВКС не е отчел, че са направени такива в размер на 2030лева за заплащане на държавна такса, които с оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК следва да се заплатят на дружеството от ответниците по касационната жалба. Що се касае до искането за увеличаване размера на дължимото се възнаграждение за процесуално представителство на дружеството пред ВКС съдът намира същото за неоснователно. Към настоящия момент ВКС следва да вземе предвид и даденото тълкуване в решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г.- т.3, според която „Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“. В производството пред ВКС процесуалният представител на дружеството е участвал в едно съдебно заседание и е представил писмена защита, в която основаната теза за неоснователност на исковете е твърдението за погасяването на претенцията по давност. Преценката на настоящият състав за неоснователонст на иска е изведена с оглед приложение на практиката на ВКС относно необходимостта да е налице причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните обезщетения за неимуществени вреди, каквато теза процесуалния представител на жалбоподателя не е застъпвал. Фактическата и правна сложност на делото в конкретния случай се определя от предмета на делото, изложените в касационната жалба оплаквания и осъществената защита, която в случая не обхваща основанията за неоснователност на исковете посочени в решението на ВКС. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто отделение