Решение № 422 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 981/2009 г.

Решение № 422 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 981/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. А. от гр. М., против решението от 23.03.2009 г., постановено по в. гр. д. № 32/2009 г. на Окръжен съд-Монтана, в частта, с която след като е отменено решението от 18.11.2008 г. по гр. д. № 743/2007 г. на Районен съд - Монтана, са отхвърлени частично предявените от Ц. И. А. против Н. С. А., действаща като ЕТ "Н", гр. М., искове с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за размера над 1220 лв. до предявения размер 4480 лв., ведно със законната лихва и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за размера над 137,62 лв. до предявения размер от 441,79 лв. В останалата част, с която е оставено в сила осъдителното първоинстанционно решение, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1260 от 19.10.2009 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпроса под коя правна норма следва да бъдат субсумирани фактическите твърдения в исковата молба, че между страните е съществувало наемно правоотношение, което е прекратено, но наемателят продължава да ползва имота, въпреки противопоставянето на наемодателя, при формулирано искане за заплащане на наемна цена. Настоящият съдебен състав намира за правилна съдебната практика, изразена в приложените решение № 1106 от 09.05.1966 г. по гр. д. № 560/66 г. на ВС, Iг. о. и решение № 2447 от 06.02.2004 г. по гр. д. № 2533/2002 г. на ВКС, IV г. о., че за определяне на правното основание на иска няма значение как наемодателят е квалифицирал търсената от него сума - дали като обезщетение или като наемна цена, тъй като основанието на иска се определя не от дадената от ищеца квалификация, а от фактите, на които той се основава, а също и поради това, че за времето, през което ползва имота въпреки противопоставянето на наемателя, след прекратяване на наемния договор до връщане на наетата вещ, наемателят дължи обезщетение, което е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти, но не по-малко от уговорения наем. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Ответникът по жалбата Н. С. А., действаща като ЕТ "Н", не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение след като е отменено частично първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от Ц. И. А. против Н. С. А., действаща като ЕТ "Н", иск за заплащане на наемна цена за периода 01.04.2006 г. - 29.06.2007 г. за размера над 1220 лв. до предявения размер 4480 лв., ведно със законната лихва и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за размера над 137,62 лв. до предявения размер от 441,79 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че за периода след прекратяване на договора за наем до въвеждането на ищеца във владение на имота /06.04.2006 г. - 29.06.2007 г./, неоснователно се претендира наемна цена и искът с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД е неоснователен. Фактическите твърдения в исковата молба, че между страните е съществувало наемно правоотношение, което е прекратено, но наемателят продължава да ползва имота, въпреки противопоставянето на наемодателя, при формулирано искане за заплащане на наемна цена, се субсумират под правната на норма на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Поради това като е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД въззивният съд неправилно е определил правната квалификация на предявения иск, което представлява нарушение на материалния закон - основание по чл. 281, т. 3 от ГПК за касиране на решението. Правилно въззивният съд е приел, че с предявяването на исковата молба, с която наемодателят Ц. И. А. е предявила срещу наемателя Н. С. А., действаща като ЕТ "Н", иск с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД за връщане на наетия имот, се отправя предизвестие за прекратяването му по чл. 238 от ЗЗД. Съответни на данните по приложеното гр. д. № 261/2006 г. на Районен съд - Монтана са изводите на въззивния съд за датата на връчване на исковата молба и на съдържащото се в нея предизвестие за прекратяване на наемния договор, и оттук - на датата на прекратяване на наемния договор. Установено е, че ответникът е продължил да ползва имота въпреки противопоставянето на наемодателя през исковия период, предмет на висящия спор по делото - 06.04.2006 г. -29.06.2007 г. Установено е, че между страните е уговорен наем в размер на 100 лв. месечно. Ищцата е поддържала, че в последствие размерът на наема е увеличен на 300 лв. месечно, но не е ангажирала доказателства в подкрепа на твърденията си. Правилно с въззивното решение са приети за неоснователни доводите на ищцата, че решението, с което е уважен иска й срещу същия ответник за заплащане на наемна цена за времето до прекратяване на договора за наем, се ползва със сила на пресъдено нещо относно това в какъв размер е договорена наемната цена. С това решение е присъден наем за период от 15 месеца в общ размер 2100 лв., от които, видно от мотивите - месечен наем в размер на 100 лв. за период от 12 месеца и месечен наем размер на 300 лв. за период от 3 месеца. Мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Със сила на пресъдено нещо се ползва решението само по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Констатациите на съда относно доказателствените и правнорелевантните факти не се обхващат от силата на пресъдено нещо. По други дела между същите страни тези факти могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено нещо. Предвид изложеното правилно е прието за установено по делото, че уговореният месечен наем е в размер на 100 лв. и за недоказани твърденията на ищеца-наемодател за постигнато съгласие между страните за увеличаване на размера на наема на 300 лв. месечно. Ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор - чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Наемателят, макар да е лишен от правно основание да ползва вещта, е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор за наем: да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й /респ. според уговореното в прекратения договор предназначение/, както и да плаща наемната цена, заедно с обезщетение за противоправното ползване. В съдържанието на правоотношението между страните се включва по силата на закона - чл. 236, ал. 2 ЗЗД, едно допълнително задължение на наемателя - обезщетението за продължилото ползване в нарушение на задълженията, произтичащи от прекратяването на договора. Размерът на обезщетението, който може да се търси, е съизмерим със средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, но не по-малко от уговорената наемна цена. По делото не е поставена такава задача на съдебно-счетоводната експертиза, а заключението й, формирано въз основа на тарифата на Община М. за базисните наемни цени, е неотносимо към спора, тъй като процесният обект не е общинска собственост, а частна собственост. За определяне на размера на текущия пазарен наем се налага изслушване на заключение на вещо лице По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение и тъй като се налага извършване на ново съдопроизводствено действие, съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 1 и ал. 3 от ГПК то трябва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане ще следва да се допусне експертиза за установяване размера на средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, въз основа на което да се определи размера на обезщетението. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение