Определение № 4310 от 20.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3541/2026 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на О. Ф. (посочен и като Ф.), гражданин на Украйна, подадена чрез процесуален представител – адвокат С. Владимирова. Жалбата е срещу определение № 4565 от 04.02.2026 г., постановено от Административен съд – София-град по адм. дело № 7283/2025 г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Навеждат се твърдения за неточно и непълно тълкуване на събраните по делото доказателства относно правния интерес на жалбоподателя и основанията за допустимост на жалбата му. Претендира се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за ново разглеждане и произнасяне по същество на спора или отмяната на обжалваното определение и връщане на преписката на административния орган за ново разглеждане на подаденото искане. Претендират се сторените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът – завеждащият Консулската служба в Посолството на Република България в гр. Букурещ, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното определение № 4565 от 04.02.2026 г., постановено от Административен съд – София-град по адм. дело № 7283/2025 г., е оставена без разглеждане като недопустима жалбата на О. Ф. срещу отказ за издаване на виза тип “D” за дългосрочно пребиваване от 12.06.2025г. на М. Е. – завеждащ Kонсулската служба в Посолството на Република България в гр. Букурещ, Румъния, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, Административен съд – София-град се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че не приема с изложеното в жалбата да е посочено накърняване на права по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, ЕКПЧОС). Освен това не можело да се сподели твърдението в жалбата, че е налице право на личен живот, защитимо по чл. 8 от ЕКПЧ. Нямало данни за накърняване на посочено право, а опит да се подведе трудовата заетост като право на избор под нормата за личен живот. Съдът е счел, че правото на труд, респективно правото на свобода при избор на професия, в процесния случай не представлявало основно право по ЕКПЧ. Обжалваното определение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия Консулската служба на Република България в гр. Букурещ, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза тип “D”) по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза тип “D” единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая такова засягане е претендирано от оспорващия. В жалбата на О. Ф. изрично е посочено, че с постановения отказ се засяга гарантираното право на личен живот по чл. 8 от ЕКПЧ, като са изложени конкретни твърдения в тази връзка. В мотивите на обжалваното определение административният съд е посочил, че на оспорващия е дадена възможност с оглед допустимостта на жалбата да изложи допълнително съображения за засегнати основни права по ЕКЗПЧОС, но такива не са били направени. Подобен извод е неправилен, тъй като още с депозираната жалба изрично е посочено, че с оспорения отказ се засяга гарантираното от ЕКПЧ право на личен живот по чл. 8 от ЕКПЧ. В жалбата са развити конкретните твърдения в тази връзка, които административният съд е следвало да отчете. Вместо да стори това, съдът е запитал жалбоподателя в рамките на открито съдебно заседание дали има допълнителни съображения, освен вече изложените във връзка с чл. 8 от ЕКПЧ. В мотивите на обжалвания акт първоинстанционният съд е отчел като релевантно обстоятелството, че страната не е допълнила претенцията си във връзка с нарушените права. Съдът е счел, че не е налице накърнено право на личен живот. Изводът на съда за липса на накърнено право на личен живот по чл. 8 от ЕКПЧ и на нарушено право на труд е направен при неправилно тълкуване на нормата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. За да е допустима жалбата против отказ за издаване на виза тип “D”, е необходимо и достатъчно оспорващият да посочи конкретните обстоятелства, поради които с отказа за издаване на виза се нарушава упражняването на гарантирани от ЕКПЧ права и свободи. Едва с решението си по съществото на спора, след като прецени събраните в хода на процеса доказателства, съдът следва да установи дали оплакването за нарушаване на основни права е основателно. Като е сторил това в рамките на проверката по допустимост и редовност на жалбата, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в резултат на което е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Предвид така установените нарушения, обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно, а делото следва да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по него, но от друг състав на първоинстанционния съд, тъй като досегашният състав е изложил мотиви и по съществото на спора. Относно претендираните от жалбоподателя разноски, според чл.143, ал.3 от АПК оспорващият има право на разноски когато съдът отмени обжалвания административен акт. В случая обжалвания административен акт не е отменен, поради което частният жалбоподател няма право на разноски. Такива разноски в зависимост от изхода на спора следва да се присъдят от първоинстанционният съд при произнасянето си по съществото на спора - на основание приложимата по аналогия разпоредбата на чл.226, ал. 3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 235, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,