Определение № 206 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3801/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 13071/15.10.2020 г., подадена от А. П. Ш. и А. Б. Р. Ш., чрез адвокат П. П., срещу определение № 1795 от 12.08.2020 г. по ч. гр. д. № 2649/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частна жалба на същите жалбоподатели, подадена срещу определение от 13.04.2017 г. по гр. д. № 10865/2013 г. на Софийски градски съд, с което им е указано, че следва да представят доказателства за довнесена държавна такса по исковата молба в размер на 16 030.70 лв., както и доказателства за довнесена държавна такса по подадената въззивна жалба в размер на 8 095.35 лв. Софийски апелативен съд е заключил, че сезиралата го жалба вх. № 52550/20.04.2017 г. по входящия peгистър на СГС е недопустима, като подадена срещу неподлежащ на самостоятелен инстанционен контрол съдебен акт. Изложил е, че с разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК законодателят изчерпателно е посочил актовете на съда, които подлежат на инстанционен контрол за законосъобразност - когато определението/разпореждането на съда прегражда по-нататъшното развитие на делото или когато това изрично е предвидено в норма на закона. Приел е, че в случая обжалваният акт на СГС е такъв по даване на указания за отстраняване нередовността на искова молба и въззивна жалба и не подлежи на инстанционен контрол, доколкото не прегражда развитието на делото, нито обжалваемостта му е изрично предвидена в закона. Жалбоподателите твърдят, на първо място, че Софийски апелативен съд погрешно се е позовал на чл. 274, ал. 1 ГПК, която е неприложима в случая, тъй като производството се развива по ГПК от 1952 г. (отм.). На второ място, намират определението на Софийски градски съд за преграждащо, тъй като поставя условие пред по-нататъшното развитие на производството по делото. Считат държавните такси за неправилно определени от Софийски градски съд, като сочат и че проверката относно цената на иска трябва да стане най-късно в първото по делото заседание. Насрещните страни не са взели становище по частната жалба. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, срещу определение, подлежащо на обжалване пред ВКС. С определение, постановено в проведеното на 13.04.2017 г. открито съдебно заседание по в. гр. д. № 10865/2013 г. на Софийски градски съд, е оставена без движение, на основание чл. 100, ал. 3, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 98, ал. 1 и чл. 99, б. „б“ ГПК (отм.), подадената от А. П. Ш., А. Б. Р. Ш., А. А. М., М. Н. К., Н. Н.Р., А. М. Б., С. М. Р. Л., Ф. К. И. Р., Н. П. Р., А. М. Б., А. М., Б. Н. И. Р., К. К. Р., Ф. Ф. Р., Е. Р. Р. П., Б. В. К., Т. В. К., Н. С. П.-Я. и М. Н. П. Я. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и Столична община искова молба по чл. 108 ЗС и е дадена възможност на ищците в 7-дневен срок да индивидуализират процесната пететажна масивна жилищна сграда и намиращите се в нея самостоятелни обекти на собственост, както и да представят доказателства за внесена държавна такса по предявените обективно съединени искове в размер общо на 16 030.70 лв. На основание чл. 199, ал. 3, във вр. с ал. 1,б. „в“ ГПК (отм.) е оставена без движение и подадената от ищците въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с указания за представяне на доказателства за внесена държавна такса по въззивната жалба в размер общо на 8 095.35 лв. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита атакуваното пред него определение за законосъобразно. Съображенията му за това са следните: Действително, съгласно § 2, ал. 1 ПЗР на действащия ГПК Софийски градски съд е постановил определението си от 13.04.2017 г. при действието на ГПК от 1952 г. (отм.). При обжалването му, обаче, по аргумент от § 2, ал. 11 и ал. 14, приложение намира действащият ГПК, включително разпоредбите на чл. 274 ГПК. Определението, с което исковата молба и въззивната жалба са оставени без движение с указание за внасяне на държавна такса, не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (аналогичен на чл. 213, б. „а“ и б. „б“ ГПК от 1952 г., отм.). В частност, то не прегражда по-нататъшното развитие на делото, а е акт по движение на последното. Правилността му не подлежи на самостоятелна проверка, а е предмет на преценка в евентуално производство по обжалване на акта, с който ще се сложи край на делото при неизпълнение указанията на съда. В случая определението на Софийски градски съд не е постановено по реда на чл. 56, ал. 2 ГПК (отм.), доколкото с него съдът не е определил по-висока цена на иска. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,