Определение № 310 от 30.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1463/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на „Завод за асинхронни електродвигатели“АД, [населено място] срещу определение № 466 от 25.07.2023 г. по в.гр.д. № 747/2022г. на Софийски апелативен съд. Ответната страна – Държавата, чрез министъра на финансите е на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.274 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. При произнасяне по съществото на частната жалба настоящият състав съобрази следното: С определението, предмет на обжалване, е оставена без уважение молба на настоящия жалбоподател за изменение на постановеното решение в частта за разноските и за възстановяване на държавна такса. Частната жалба е неоснователна. Първото оплакване на жалбоподателя е свързано с доводи за това, че съдът с решението си не е присъдил разноски за първоинстанционното производство, а само за производството пред него въпреки променения правен резултат. Развити са подробни оплаквания за това, че липсвал диспозитив за такива разноски, както и недоволство, че въпреки искането, съдът да допълни решението си като постанови изричен диспозитив,“ а не да тълкува“, както според страната е направил това в обжалваното определение, искането й не било уважено. Второто оплакване, развито от страната е свързано с искането й да бъде увеличено възнаграждението за процесуалният й представител, съобразно възнагражденията визирани в Наредба № 1 /04г. Третото оплакване на страната е неудовлетворено от въззивният съд искане за възстановяване на държавна такса, заплатена в производство, в което решението е обезсилено, а делото е върнато за ново разглеждане. Доводите са фактически и правно необосновани.. Както правилно е посочил по първото оплакване и въззивният съд, изрично в диспозитива на неговото решение е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което са присъдени разноски в размер на 24219.30.лв. Т.е. точно така както същият е поискал, постановен е нарочен диспозитив. Или, фактически невярно е, че възивният съд не е постановил възмездяване на разноските за първоинстанционното производство. В случая мотиви и диспозитив съвпадат изцяло, като съставът подробно е разгледал дължимостта на разноските за цялото проведено съдебно производство. Правно несъстоятелно е разбирането на страната, че съдът отговорил с „ тълкуване“. Диспозитивът е законосъобразно постановен, като това е начинът, по който следва да бъде постановено решението, в частта му за разноските. Неразбирането на страната на основни принципни положения относно формата на постановяване на съдебните актове не обосновава твърдението й, че съдът е допуснал нарушение на закона. Второто оплакване също е неоснователно, тъй като не е съобразено с това, че съдът не е задължен да прилага Наредба № 1 /04г. По отношение на присъдена сума са изложени подробни мотиви, които настоящият състав споделя. Третото оплакване също е свързано с правно необосновано разбиране, че държавната такса е обвързана с постановения правен резултат. Държавна такса се дължи за сезирането на съда, т.е. за това съдът да разгледа жалбата. Как ще се произнесе т.е. какъв акт ще постанови и как ще процедира при констатация за недопустимост на решението и дали ще го върне на първата респ. втората инстанция не определя връщане на таксата, тъй като сезираният съд се е произнесъл. Доводите, че след като решението е обезсилено т.е. според страната правният спор не е бил разрешен окончателно и се дължи връщане на държавната такса е правно несъстоятелно, тъй като липсва правна уредба, допускаща при произнасяне от страна на съда да бъдат възстановявани плащанията към държавата, която е осигурила, чрез съдилищата това произнасяне. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение