Определение № 3221 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2472/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на В. К. К., в качеството й на родител и законен представител на А. К. К., чрез пълномощник адв. Д. Стоянова, против определение № 5966/13.02.2026 г., постановено по адм. дело № 628/2026 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е оставено без уважение искането й, направено с молба от 30.01.2026 г., за допълване или изменение в частта за разноските на определение № 3301/27.01.2026 г., постановено по адм. дело № 628/2026 г. по описа на АССГ. В частната жалба са наведени твърдения за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменително основание по чл. 209, т. 3, във вр. с чл. 236 от АПК. По изложените съображения се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което ответната страна да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката сторените в съдебното производство разноски. Претендира присъждане на разноски и за настоящата инстанция съобразно приложен списък. Ответната страна – директорът на [заличен текст], гр. София, депозира писмен отговор, в който аргументира становище за неоснователност на частната жалба. Иска същата да бъде оставена без уважение. Не претендира разноски за настоящото производство. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: Производството по адм. дело № 628/2026 г. по описа на АССГ е образувано по жалбата на В. К. К., в качеството й на родител и законен представител на А. К. К., срещу заповед № УД-108/05.01.2026 г. на директора на [заличен текст], с която на основание чл. 259, ал. 1 и чл. 203, ал. 1 от Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), на сина й А. К. е наложена санкция „Забележка“ със срок до края на учебната 2025/2026 година. Производството по делото е прекратено с определение № 3301/27.01.2026 г., постановено на основание чл. 159, т. 3 от АПК – поради оттегляне на оспорения административен акт от издателя му. С оглед датата на оттегляне на оспорената заповед – 15.01.2026 г. (съгласно заповед № УД-123/15.01.2026 г. на директора на [заличен текст]) и тази на подаване на жалбата до съда – 16.01.2026 г., първоинстанционният състав е приел, че в случая ответникът не е дал повод за завеждане на делото пред съда, поради което на жалбоподателя не се дължи възстановяване на разноските по делото. С молба от 30.01.2026 г. В. К. К. е поискала допълване или изменение на определението в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, претендирайки приложимост в настоящия случай на разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от АПК. С последващото определение № 5966/13.02.2026 г., постановено по адм. дело № 628/2026 г. по описа на АССГ, предмет на настоящата касационна проверка, съдът е оставил без уважение направеното от В. К. К. искане за допълване или изменение на прекратителното определение в частта за разноските. За да отхвърли искането, съдът е посочил, че в случая не е налице хипотезата на чл. 143, ал. 2 от АПК, тъй като към момента на подаване на първоинстанционната жалба – 16.01.2026 г., обжалваният с нея административен акт не съществува – същият е оттеглен от издателя му на 15.01.2026 г. При тези обстоятелства жалбата се явява изначално лишена от предмет, поради което не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от АПК. Оспореното определение е правилно. Нормата на чл. 143 от АПК определя правилата за дължимост на разноските, направени в производството пред съда, като във всички предвидени хипотези тежестта за понасянето им е обусловена от резултата при оспорването на административния акт. Правната логика, залегнала в текстовете на чл. 143, ал. 1 – ал. 4 от АПК изисква да бъдат заплатени разноските на страната, в чиято полза е постановен съдебен акт. В чл. 143, ал. 2 от АПК е уредена и хипотезата, при която разноски се дължат на жалбоподателя и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. Тази хипотеза следва да се разглежда в пряка връзка с разпоредбите на чл. 156 от АПК, които уреждат възможност административният орган да оттегли изцяло или частично оспорения акт или да издаде акта, чието издаване е отказал, при всяко положение на делото. Видно от текста на тази разпоредба, за да е налице оттегляне на административния акт по смисъла на чл. 156 от АПК, следва оттеглянето да е настъпило в хода на вече образувано съдебно производство по делото. В настоящия случай обжалваната заповед на директора на [заличен текст] е оттеглена на 15.01.2026 г., а жалбата срещу нея е подадена до административния съд чрез издателя й на 16.01.2026 г., т.е. след оттеглянето й, поради което правилно е преценена от административния съд като изначално лишена от предмет. Към 16.01.2026 г. в правния мир не съществува административният акт, срещу който е насочена подадената на тази дата жалба от В. К. К.. Правнорелевантният факт на оттеглянето на оспорената заповед е настъпил на 15.01.2026 г., с издаването на заповед № УД-123/15.01.2026 г. на директора на [заличен текст], което обуславя недопустимост на подадената на следващия ден жалба и неоснователност на претенцията за присъждане на разноски съгласно чл. 143, ал. 2 от АПК. Без значение при преценката за наличие на годен предмет на обжалване като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата е обстоятелството кога жалбоподателят е узнал за оттеглянето на административния акт. Последното има отношение към определянето на срока за обжалване на акта за оттегляне, в случай че жалбоподателят счете, че този акт го засяга неблагоприятно. По направено искане за присъждане на разноски в хипотезата на чл. 143, ал. 2, във вр. с чл. 159, т. 3 от АПК е достатъчно да се установи дали оттеглянето на административния акт е настъпило в хода на вече образувано съдебно производство. Доколкото в настоящия казус оспорената заповед е била оттеглена от административния орган още преди упражняване на правото на жалба, следва да се потвърди като правилен и законосъобразен изводът на АССГ, че в случая не са налице предпоставките на чл. 143, ал. 2 от АПК за възмездяване на сторените от В. К. К. разноски във връзка с подаването на тази жалба до съда. Обстоятелството, че процесната заповед е отменена един ден преди депозиране на жалбата срещу нея пред административния орган, а жалбоподателката е узнала за оттеглянето след подаване на жалбата и ангажиране на съответните разноски за адвокат, не обуславя различен извод. Предвид изложено, атакуваното определение, с което е отхвърлено искането на В. К. К., в качеството й на родител и законен представител на А. К. К., направено с молба от 30.01.2026 г., за допълване или изменение в частта за разноските на определение № 3301/27.01.2026 г., постановено по адм. дело № 628/2026 г. по описа на АССГ, е правилно и следва да се остави в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение,