Определение № 3806 от 31.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2322/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 180 от 17.02.2023 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в. гр. д. № 2582/2022 г. е отменено решение № 2482/25.07.2022г. по гр.д. № 4115/2021г. на Районен съд - Варна, с което е допуснато да бъде извършена съдебна делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. В., [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор *** с площ 2413 кв.м., между съделителите и при квоти за всеки от тях, както следва: 790/2413 ид.ч. за П. Г. П. и Т. В. П. и по 541/2413 ид.ч. за Ж. Г. П., С. Г. П. и П. Г. П., като от делбата е изключена Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството и Община Варна и вместо него е отхвърлен искът за делба, предявен от Ж. Г. П. и С. Г. П. срещу П. Г. П., Т. В. П., Държавата и община Варна. В установения от закона срок против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Ж. Г. П. и С. Г. П., чрез адв. Г., които молят решението да бъде отменено и да бъде допусната делба на имота. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. трето ГПК. От Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство е постъпил отговор на касационната жалба, в който се поддържа, че тя е недопустима, като подадена от лица, които не притежават право на собственост върху процесния имот, а по същество е неоснователна. Наведени са доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване. От ответниците по касационната жалба П. Г. П. и Т. В. П., чрез адв. Т., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Постъпила е касационна жалба и от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, в която се поддържа, че въззивното решение е неправилно и се иска неговата отмяна.В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, предл. трето ГПК. От ответниците по касационната жалба П. Г. П. и Т. В. П., чрез адв. Т., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Страните претендират присъждане на направените в касационното производство разноски по делото. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване счита следното: Неоснователни са доводите на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, че касационната жалба на Ж. Г. П. и С. Г. П. е недопустима, като изхождаща от лица, които нямат право на собственост върху имота. Касационна жалба може да бъде подадена от страна в процеса /ищец или ответник/ против въззивно решение, с което е постановен негативен за страната резултат. В случая касаторите Ж. Г. П. и С. Г. П. са ищци по делото и с въззивното решение предявеният от тях иск е отхвърлен, поради което те са активно легитимирани да го обжалват. Дали ищците притежават права върху имота е въпрос по съществото на спора и касае материалноправната им, а не процесуалноправната им легитимация. Касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица /ищци и ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Производството по делото е образувано по предявен от Ж. Г. П. и С. Г. П. срещу П. Г. П., Т. В. П. и Държавата иск за делба на поземлен имот с идентификатор *** с площ 2413 кв.м., находящ се в [населено място], о. В.. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 144 от 07.02.1975г., П. Г. М. е признат за собственик на основание давностно владение на 1200 кв.м. ид.ч., находящи се в [населено място], за което са отредени парцели ***, *** и *** в кв. *** по плана на селото, заедно с построените жилище и стопански сгради в парцел ***. П. Г. Т./М. е починал на 14.10.1979г., когато е наследен само от сина си Г. П. Т. / баща на ищците и на ответника П. П./, вследствие вписан отказ от наследството му от останалите му низходящи. С договор за дарение /НА № 200 от 12.11.1989г./ Г. Т. дарил на сина си Ж. П., чрез пълномощника му И. С. дворно място от 410 кв.м. ид.ч. от парцел *** в кв. ***, цялото от 610 кв.м. С нотариален акт от 25.06.2009г. Г. и Е. Т. прехвърлили на сина си П. П. 790 кв.м. ид.ч. от дворно място цялото от 1200 кв.м. по нотариален акт, а по скица 2434.40 кв.м., съставляващо поземлен имот № *** по КП на [населено място], за което са отредени УПИ *** от 1038.60 кв.м., УПИ *** от 901.80 кв.м. и УПИ *** с площ 670.40 кв.м., в кв. ***, ведно с построената в УПИ *** жилищна сграда и стопанска сграда срещу задължението на П. П. да поеме издръжката и гледането на прехвърлителите. Е. Т. е починала на 27.05.2011г., а Г. Т. – на 03.07.2014г. С влязло в сила на 11.08.2020г. решение по гр.д. № 5835/2019г. по описа на Районен съд – Варна, по иск, предявен от П. П. и Т. П. е прието за установено, че Ж. П. не е собственик на 367 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 2413 кв.м., представляващо ПИ с идентификатор ***, идентично с УПИ *, *, * в кв. * по плана на [населено място]. При така приетото за установено, въззивният съд е счел за основателен довода на ответниците, че договорът за дарение, оформен с нотариален акт № 200/1989г., в който пълномощникът на надарения Ж. П. е описан с две имена - И. С. - адвокат – В., без да е посочено бащиното му име, е нищожен, приемайки, че пропускът да се опише който и да е от задължителните елементи, посочени в чл. 476, б. „в“ от ГПК /отм./ опорочава изискването за форма на нотариалния акт и съответно нотариалното удостоверяване е нищожно, а нищожното нотариално удостоверяване опорочава изискуемата от закона форма за действителност на договора. Към 19.06.2020г. между страните Ж. П. и П. и Т. П. е формирана СПН, че първият не е собственик и на 367 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото от 2413 кв.м., представляващо ПИ с идент. ***, идентично с УПИ *, *, * в кв. *. Направен е извод, че ищецът Ж. П. не е собственик на 410 кв.м. ид.ч. от имота, както и на още 367 кв.м. ид.ч. Съдът е посочил, че за разликата до пълната площ на делбения имот, ответниците се позовали на придобивна давност, твърдейки, че са установили владение от момента на придобивната сделка за 790 кв.м. ид.ч. - 25.06.2009г. Основавайки се на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че в периода от 2009г. до 2019г. ответниците са придобили имота на основание давностно владение. За да приеме, че правото на собственост на Държавата не е доказано, съдът е посочил, че правопораждащите правото на собственост факти, удостоверени в АДС 1442/21.08.1956г. за 600 кв.м. от имота на основание одържавяване съгласно изпълнителен лист № 2346 от 16.06.1953г. на Сталински околийски съд, са оспорени с доводи за липса на одържавяване на имота по предвидения в закона ред, като доказване за осъществяването им не е проведено. Съдът е изложил мотиви, че съгласно Наредбата за събиране на данъци и такси е било възможно при неплатени данъци и такси държавата да насочи изпълнението върху недвижим имот на длъжника и имотът да бъде одържавен. В случая не е доказано вземането на държавата, удостоверено с цитирания в АДС изпълнителен лист, което вземане да е било погасено принудително и имотът да е станал собствен на държавата. При липса на доказване по спорните факти,съставеният акт за държавна собственост, не може да служи за пълно доказателство за осъществяване на правнорелевантните факти, включени в състава на твърдяното придобивно основание на правото на собственост. В заключение е направен извод, че към момента на предявяване на иска за делба между страните не е налице съсобственост и предявеният иск за делба е неоснователен. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение е налице основание на чл. 280, ал. 2 предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, поради съмнения за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба. Установено по делото е, че за населеното място има действащ подробен устройствен план, като делбеният имот не е индивидуализиран съобразно този план и съответно липсват твърдения относно възникване на съсобствеността върху всеки един от урегулираните поземлени имоти. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение