Определение № 307 от 13.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 112/2024 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. И. Д. срещу определение № 799 от 15.11.2023г. на Апелативен съд Варна по в.ч.т.д.№ 580/2023г., с което е потвърдено определение № 26130 от 25.09.2023г. на ОС Добрич за спиране на производството по т.д.№ 249/2019г. на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК - до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по н.о.х.д.№ 311/2023г. по описа на същия съд. Съдилищата са приели, че съдебният акт по н.о.х.д.№ 311/2023г. на ОС Добрич с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК, ще има преюдициално значение за спора, предмет на т.д.№ 249/2019г., тъй като ответникът по предявения от С. Д. иск с правно основание чл.125,ал.3 ТЗ - „Д.“ООД, [населено място], общ.Добрич, е инвокирал с отговора на исковата молба възражение за прихващане, основано на отговорността на ответницата по чл.145 ТЗ за вреди, които произтичат от извършени престъпления в качеството й на управител на „Д.“ ООД и са предмет на установяване в производството по наказателното дело. Въззивната инстанция е констатирала въз основа на копие от обвинителния акт, послужил за образуване на висящото н.о.х.д. № 311/2023г. на ОС-Добрич, пълно съвпадение на фактическите твърдения и основания, описани в обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на които дружеството претендира обезщетение за вреди от лошо управление на Д. като управляващ съдружник и предмета на наказателното преследване - извършено от управителя престъпно вредоносно деяние. Внесеният обвинителен акт е за престъпления по чл.220,ал.1 във вр. с чл.26,ал.1 НК - извършване на явно неизгодни сделки при общ размер на вредите, които са настъпили за „Д.“ ООД 693 054.78 лв. и за престъпление по чл.201,ал.1 във вр. с чл.26,ал.1 НК - присвояване на суми на представляваното дружество, които са й били поверени в размер на 31 896.43лв. Въззивната инстанция е приела за несъмнено, че фактите по наказателното обвинение (неправомерно поведение, вредоносен резултат в правна сфера на ответника, причиняването му умишлено от ищцата) и тези, очертаващи предмета на възражението за прихващане (негативно засягане на правната сфера на ответника в резултат на неполагане на дължима грижа за управление на дружественото имущество), съвпадат. Мотивирала е, че с предявяването на неликвидни и спорни вземания, евентуално прихващащият активен кредитор разширява допустимо предмета на спора, очертан първоначално от ищеца - титуляр на също оспорено и още неликвидно пасивно вземане (т.1 от ТРОСГТК 2/2020 на ВКС). Обсъдила е, че за да бъде решено делото по иска за дължимия на ищцата дружествен дял, се налага да се разгледа и спорът относно погасяването на това задължение с прихващането, което би имало обратно действие поне до размера, предявен от ищцата. Въззивната инстанция е обосновала, че с оглед разпоредбата на чл. 300 ГПК, изискваща зачитането на присъдата, с която образуваното наказателното дело ще приключи, е налице пряка връзка на преюдициалност между двете производства, макар престъпното поведение да се отнася само до възражението за прихващане. Акцентирала е на обстоятелството, че и за двете престъпления размерът на вредите е съставомерен и доказването им в наказателния процес ще изключи установяването им в друг размер при ангажиране на гражданската отговорност на дееца. Позовала се е на решенията по по т. д. № 368/2010 г. на I т. о., по гр. д. № 745/2012 г. на IV г.о., на определението по ч. т. д. № 1882/2019 г. на II т. о. на ВКС. В частната касационна жалба са изложени съображения за неправилност с твърдения за отсъствие на хипотезата, налагаща спиране на производството на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК. Според обжалващия, обстоятелствата от значение за изхода на търговския спор могат да бъдат самостоятелно изследвани и установени от гражданския съд. Поддържа се, че отговорността при хипотезата на чл.145 ТЗ не е обусловена от наличието на извършено престъпление и преценката на релевантните за прихващането обстоятелства може да се осъществи независимо и суверенно в рамките на гражданскоправния спор. Искането е за отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението към частната касационна жалба се иска допускане на обжалването по въпроса: „ Само когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди включва вредата да е настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, искането за спиране на гражданското дело до установяване на престъплението ли се явява основателно?“ Твърдението е за противоречие на обжалваното определение с решението по гр.д.№ 745/2012г. на 4 г.о., както и с практиката, обективирана в определението по ч.т.д.№ 1446/2020г. на 2 т.о. на ВКС и посочените в него актове, съгласно които, за да се спре производството е необходимо съдът, разглеждащ гражданското дело да установи, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор, както и невъзможността тези обстоятелства да се установяват в самото гражданско съдопроизводство. Писмен отговор от насрещната страна не е постъпил. Съставът на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване: Не е налице въведената от жалбоподателката допълнителна предпоставка. Обжалваното определение не е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС. В решението по гр.д.№ 745/2012г. на 4 г.о. на ВКС е даден отговор на въпросите за необходимостта от спиране на гражданското производство в различни хипотези на висящо наказателно производство, една от които е цитираната в изложението - когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди включва вредата да е в резултат на престъпление. В решението не е даден отговор, в смисъл на питането във въпроса - че единствено когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди, включва вредата да е настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, искането за спиране на гражданското дело до установяване на престъплението се явява основателно. Настоящият спор не попада в това разрешение, а във втората посочена в решението хипотеза - когато вредата е настъпила в резултат на престъпление, за което е образувано наказателно производство. Несъмнено е, че фактическият състав на отговорността по чл.145 ТЗ не предпоставя и не изисква вредата да е непременно в резултат на престъпление, но в настоящия случай дружеството се позовава на конкретен управителски деликт, който същевременно в обвинителен акт е приет за осъществяващ от обективна и субективна страна престъпен състав. От съществено значение са изводите на въззивната инстанция, основани на константната практика на ВКС, че влязлата в сила присъда относно размера на присъдените вреди, когато последните са елемент от фактическия състав на престъплението, формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския съд. Преценката в обжалваното определение за необходимостта от спиране на производството по иск по чл.145 ТЗ е в синхрон с даденото в определението по т.д.№ 2380/2017г. на 2 т.о. на ВКС разрешение - след като искът по чл.145 ТЗ е основан на вредоносно и противоправно поведение на управителя, квалифицирано като престъпление в обвинителния акт, въз основа на който е образувано наказателно производство, в пределите на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда ще е от значение за правилното решаване на спора по чл.145 ТЗ; В случай, че наказателното дело приключи с осъдителна присъда, съдът, разглеждащ иска по чл.145 ТЗ ще е обвързан от установеното в присъдата, че в качеството си управител е действал виновно и противоправно при извършването на действията и сделките, на които е основан искът по чл.145 ТЗ. В съответствие с горните мотиви е изводът на въззивния съд, че при припокриване на обстоятелствата, на които се основава иска по чл.145 ТЗ и тези, с които е мотивиран престъпният характер на деянието, за което е внесен обвинителният акт, е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229,ал.1,т.4 ГПК. Обжалваното определение е в синхрон и с практиката на ВКС, обективирана в определението по ч.т.д.№ 1882/2019г. на 2 т.о. на ВКС, постановено в хипотеза на обезщетение за вреди от управленски деликт, регламентиран в чл.57,ал.3 ЗБН. В тази практика е очертана необходимостта от зачитане на задължителната сила на присъдата относно обстоятелствата по чл.300 ГПК и значението на изхода на наказателното дело за исковото производство по тези въпроси. Искането в изложението за доуточняване на поставения въпрос от касационната инстанция не следва да бъде уважено, тъй като както се посочи поставеният почива на неправилната теза, че единствено когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди, изисква вредата да е настъпила в резултат на установено по надлежен ред престъпление, искането за спиране на гражданското дело до установяване на факта на престъплението се явява основателно. Същевременно при констатираното пълно съответствие на обжалваното определение с практиката на касационната инстанция, не би могъл да бъде изведен/уточнен правен въпрос, разрешаването на който да доведе до различен резултат. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.