Определение № 50002 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 874/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. С. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. Ж. И., против въззивното решение № 121 от 19 ноември 2021 г., постановено по в.гр.д. № 411/2021 г. по описа на Апелативен съд Б., с което е потвърдено решение № 272 от 13 юли 2021 г., постановено по гр.д. № 25/2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас, за отхвърляне на предявения от С. срещу И. Ф. К., с адрес в [населено място], иск с правно основание чл. 439 ГПК за приемане за установено, че С. не дължи на К. сумата от 61800 лева главница и 3090 лева договорна неустойка за забава за периода 09.09.-08.10.2008 г. за задължение, произтичащо от договор за заем с нотариална заверка на подписите на страните. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че в противоречие с чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК съдът е приел, че по процесното изпълнително производство не е настъпила перемпция. Оспорва се изводът, че в случая не е било налице бездействие на взискателя, тъй като работодателят не е превеждал суми по наложения запор поради наличието на предходни запори върху трудовото възнаграждение на длъжника. Поддържа се, че в случая намират приложение постановките на т. 10 от ТР № 2/2013 г. ВКС, ОСГТК, поради което изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона още на 11.12.2010 г., а извършените след тази дата изпълнителни действия са невалидни и не прекъсват погасителната давност. Освен това налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника било недопустимо, тъй като същото било в размер на минималната работна заплата за страната към процесния период, поради което било несеквестируемо. Дори да се приемело, че към процесния период приложение е намирало ППВС № 3/1980 г., касаторът счита, че давността на главницата е изтекла на 12.12.2015 г., а за неустойка на 12.12.2013 г. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. С определение № 50311 от 2 ноември 2022 г. производството по настоящото дело е спряно до постановяване на тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК. С определение № 50118 от 20 април 2023 г. по настоящото дело производството е възобновено във връзка с отпадането на пречката за развитието му – постановено е ТР № 3/2020 г. С определение № 50198 от 19 юни 2023 г. производството отново е спряно до постановяване на решение по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК. С определение № 50035 от 6 август 2024 г. по настоящото дело производството е възобновено във връзка с отпадането на пречката за развитието му – постановено е ТР № 2/2023 г. Производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, предявен от И. С. С. против И. Ф. К., че С. не дължи на К. сумата от 61800 лева главница и 3090 лева договорна неустойка за забава за периода 09.09.-08.10.2008 г. за задължение, произтичащо от договор за заем с нотариална заверка на подписите на страните. Горните суми съставлявали вземане по изпълнителен лист от 24.11.2008 г., издаден срещу С. по молба на К. на основание чл. 417 ГПК по заповед за незабавно изпълнение № 90/18.11.2008 г. по ч.гр.д. № 94/2008 г. по описа на Районен съд Поморие, на база които по искане на взискателя било образувано изп.д. № 195/2008 по описа на частен съдебен изпълнител И. Б. с район на действие Окръжен съд Бургас. От фактическа страна съдът установява, че в рамките на това изпълнително дело, още с първоначалната молба на взискателя от 04.12.2008 г., изпълнението на паричното му вземане е насочено срещу наличните в жилището на длъжника в [населено място] движими вещи, като се иска налагането на запор чрез опис, и срещу трудовото му възнаграждение, получавано от „С. секюрити“ АД. Поканата за доброволно изпълнение до длъжника от 08.12.2008 г. го уведомява за наложения запор на трудовото му възнаграждение, уведомлението за което е достигнало до работодателя му на 11.12.2008 г. (т.е. мярката е наложена на посочената дата на осн. чл. 450, ал. 3 ГПК, вр. чл. 507 ГПК). На 19.12.2008 г. работодателят е отговорил на съдебния изпълнител с писмо, че не може да наложи запор върху остатъка за получаване на длъжника от месечно трудово възнаграждение в размер на 111,33 лева, тъй като е несеквестируем. На 12.05.2011 г. до работодателя на длъжника е изпратено ново уведомление от частния съдебен изпълнител за изпълнение на задълженията му по чл. 508 ГПК (получено на 16.05.2011 г.), на база наложения на 08.12.2008 г. запор на трудово възнаграждение. Работодателят е отговорил на съдебния изпълнител с писмо от 20.05.2011 г., че ще започне да го изпълнява от възнаграждението на служителя си за м. май 2011 г. в размер на 25 лева, което ще получи през м. юни. Изпълнение само в този месечен размер е осъществявано до 25.10.2013 г., когато взискателят е отправил писмо до съдебния изпълнител с искане за включване и на друг изпълнителен способ за удовлетворяване – продан на 1/6 ид.ч. от една жилищна и три селскостопански сгради, собственост на длъжника, находящи се в [населено място]. Поисканата с това заявление обезпечаваща проданта възбрана е вписана на 07.11.2013 г. Плащане на база запора върху вземането за трудово възнаграждение е осъществявано до 31.03.2014 г., когато задължението за издръжка на длъжника спрямо детето му е увеличена и остатъкът не може да бъде секвестиран, както е заявил самият работодател в писмо до съдебния изпълнител. Той е посочил в друго писмо от 12.01.2017 г., че от 03.01.2017 г. длъжникът вече не е негов служител. На 12.10.2018 г. взискателят е поискал запор на две банкови сметки на длъжника – в „Юробанк България“ АД и в „Райфайзенбанк България“ ЕАД, получени от банките на 16.10.2018 г. Поради липса на достатъчно средства обаче, наложените запори не са послужили за удовлетворяване на вземането. На същата дата е отправено по искане на взискателя и запорно съобщение до новия работодател на длъжника, получено на 16.10.2018 г. Плащане на дълга от трудово възнаграждение също не е постъпило по сметка на съдебния изпълнител, т.к. размерът на последното е под минималната за страната работна заплата и е несеквестируем. На 14.12.2018 г. е поискана възбрана и върху останалата 2/6 ид.ч. от поземлените имоти (терен и сгради), находящи се в [населено място]. С постановление на съдебния изпълнител от 05.02.2019 г. мярката е наложена. На 20.11.2019 г. е поискана и наложена възбрана и върху 1/6 ид.ч. на длъжника от самостоятелен обект в сграда, находящ се на административен адрес в [населено място]. Срещу него е насрочено на 23.11.2020 г. принудително изпълнение, на 25.11.2020 г. имотът е описан, а на 28.01.2021 г. е насрочена публична продан в периода от 22.02.-22.03.2021 г. При установената фактическа обстановка съдът е обсъдил спорния въпрос дали по изпълнителното дело е настъпила перемпция, като е приел, че няма изтекъл двугодишен период от време между две поискани изпълнителни действия по делото, респективно взискателят не е бездействал толкова дълго в рамките на това производство. Действително той не е получавал удовлетворение на вземането си от трудово възнаграждение, въпреки проявената процесуална активност, в периодите: от 11.12.2008 г. до края на м. май 2011 г. и от 01.04.2014 г. до 03.01.2017 г., и след 16.10.2018 г., но не защото изпълнението не е било насочено към това вземане на длъжника и не защото не е била поискана и наложена мярката запор върху това вземане спрямо третите лица, а защото получаваните от длъжника средства са били несеквестируеми заради нисък размер. По тази причина и двамата работодатели на длъжника временно не са превеждали суми от заплатата му по сметката на съдебния изпълнител. Съдът е приел, че тези причини за непогасяване на дълга не се коренят в процесуалното бездействие на взискателя, поради което той не следва да бъде санкциониран с прекратяване на изпълнителното дело. Правно значимото в случая било това, че способът за удовлетворяване на взискателя – чрез получаване на вземанията на длъжника към работодателя му, е бил своевременно посочен и наложен. Междувременно и паралелно с насочването на изпълнението към вземанията на длъжника от труд, са били ангажирани и други способи за изпълнение към осребряване на недвижими имоти на длъжника (чрез предприемане на опис, оценка и насрочване на публична продан), както и към вземането на длъжника от две негови банкови сметки, които са били запорирани. Съдът е приел за неоснователно възражението, че ако перемпция е настъпила, всички извършени след нея изпълнителни действия са невалидни, не пораждат правно действие и не прекъсват давността. Посочено е, че възможност за изтичане на давност, която да погаси вземането, предмет на изпълнителното дело, не се установява, защото делото е образувано дори преди да се стабилизира заповедта за незабавното изпълнение, основана на чл. 417 ГПК и няма настъпила перемпция. Според съда, дори ако на ТР № 2/2015 г. се придаде обратно действие, по спора пак не се установява период, в който между извършването на две изпълнителни действия, пряко насочени към удовлетворяването на взискателя (като запор, възбрана, опис, оценка на недвижим имот и др.под.) да са изтекли три или пет години, необходими според чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, за да погасят по давност вземанията на взискателя спрямо длъжника в някаква част или изцяло. Освен това е установено, че и след 26.05.2015 г., включително при завеждането на делото в окръжния съд (06.01.2021 г.), взискателят проявява достатъчна процесуална активност, така че между предприемането на две изпълнителни действия не се установява изтичането на визираните в горепосочените правни норми давностни срокове, които да погасят вземането на кредитора за главница и неустойка от договора за заем. Поради това предявеният иск е приет за неоснователен. К. съд приема, че поддържаните основания за допускане на касационното обжалване не се обосновават. Първият поставен от касатора въпрос е допустимо ли е налагане на запор върху несеквестируема потребима вещ. Най-напред следва да се посочи, че с ТР № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че налагането на запор върху частично несеквестируемо вземане (каквото е възнаграждението за труд) е допустимо изпълнително действие, тъй като той обхваща само секвестируемата част. От фактите по делото се установява, че запорно съобщение до работодателя на длъжника е било изпратено на 08.12.2008 г., а на 19.12.2008 г. съдебният изпълнител е бил уведомен от работодателя за размера на трудовото възнаграждение, както и че от него вече се правят удръжки във връзка с предходно наложен запор и след приспадането им остатъчната сума попада в пределите на несеквестируемия минимум съгласно чл. 446 ГПК. Поради тази причина по наложения запор не е плащано до 2011 г. Със съобщение от 20.05.2011 г. работодателят е уведомил съдебния изпълнител, че към момента продължава да изплаща претенции по предходни запори и ще започне да изпълнява по този запор от м. юни 2011 г., като ще превежда по 25 лева месечно. Установено е, че тази сума е превеждана месечно за периода 31.05.2011 г.-31.03.2014 г. По делото липсват данни за промяна в размера на трудовото възнаграждение на С., съответно не може да се прецени дали удържаните суми нарушават несеквестируемостта на вземането. Същевременно ищецът не твърди и не представя доказателства да е обжалвал насочването на изпълнението върху заплатата му, тъй като я счита за несеквестируемо имущество, нито да е поискал от съдебния изпълнител вдигане на запора и връщане на несеквестируемата част от събраните суми. Предвид всичко изложено няма основание да се приеме, че наложеният запор е недопустим и не е произвел действие. Следователно поставеният въпрос не обуславя допускане на решението до касационно обжалване. Вторият въпрос е откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. При отговора следва да се има предвид, че в настоящия случай изпълнителното дело е образувано през 2008 г., поради което за изясняване на въпроса за давностните срокове приложение намират разрешенията на ТР № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, и на ТР № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК. С първото тълкувателно решение е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. От приетата по делото фактическа обстановка се изяснява, че и двете предпоставки са били налице – взискателят е поискал осъществяването на способи за изпълнение с молбата за образуване на изп.д., а с молба от 25.10.2013 г. е възложил на частен съдебен изпълнител правомощия по чл. 18 ЗЧСИ; освен това по делото са постъпвали суми от наложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника. Не следва да се приема, че в периода, в който суми по този запор не са постъпвали, делото се е прекратило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – причината за това е била несеквестируемостта на доходите на длъжника към този момент, а не процесуалното бездействие на взискателя. Налице е била възможността тази несеквестиуемост да отпадне и по наложения запор да започне изпълнение, а освен това, както е посочено в ТР № 2 по тълк.д. № 282023 г. на ВКС, прекратяване по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не настъпва, докато посочен изпълнителен способ бива реализиран. В същото тълкувателно решение е прието още, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, прекъсва давността, ако изпълнителният способ не е предприет по независещи от кредитора причини. Както се изясни, в случая нова давност за вземанията на взискателя e започнала да тече от 26.06.2015 г. След тази дата са предприемани нови изпълнителни действия – налагани са запори на банкови сметки и възбрана на имущество, които няколкократно са прекъсвали давността. Следователно по изпълнителното дело не е настъпила перемпция, нито е изтекла погасителната давност за вземането за търсената главница и неустойка. В същия смисъл са и изводите на въззивния съд, които кореспондират с приетото с релевантните за случая тълкувателни решения на ВКС. Поради това и по втория поставен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. По същите съображения не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпросите: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му; обезсилват ли се по право последващите изпълнителни действия, извършени след прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона (чл. 433, т. 8 ГПК) и същите представляват ли действия, годни да прекъсват давността относно вземането; настъпва ли прекратяване на изпълнително дело по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ако след поискване на един способ в продължение на повече от две години същият не е осъществен и взискателят не е поискал нов изпълнителен способ. На последно място, касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Съображения по това твърдение не се излагат. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. При проверката на обжалвания акт изброените пороци не се откриват. При този изход на делото на ответника по касационната жалба се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 500 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,