Определение № 9123 от 23.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7131/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на адвокат А. С. Ч. срещу определение № 7596 от 05.06.2024 г. по адм. дело № 5577/2024 г. на Административен съд – София град. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното определение с искане за неговата отмяна и връщане на делото на друг състав на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Жалбоподателят твърди, че е предявил две искания, съотв. с правно основание чл.250 АПК за прекратяване на неоснователни действия на зам. директора на НАП, както и с правно основание чл.256 АПК за осъждане на Дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ и Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП да отговорят на подадено до тях питане относно тълкуването и прилагането на материалноправни норми на ЗДДФЛ, Търговския закон и НСС-7. Ответникът по частната жалба – директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. М. Василева, представя писмено становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, в настоящия състав на първо отделение, след преценка на изложените доводи в частната жалба и доказателствата по делото, както и доводите на ответника, приема следното: Частната жалба е подадена в срока чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е образувано по искане на А. С. Ч. с посочено правно основание чл.250 от АПК, срещу НАП, Дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ и Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП. Подателят твърди, че е подал писмо-питане до Дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ на НАП, препратено на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“, с което е направил искане за тълкуване на приложимото и относимо данъчно и търговско законодателство – ЗДДФЛ, ЗКПО, ТЗ и НСС-7, като е формулирал въпроси в четири точки; че от Д“ОДОП“ е получил писмо, с което му е отказан отговор по поставените въпроси с доводи, че с писмото по същество се иска правна консултация и че не е в компетентността на НАП да тълкува материалното и процесуално данъчно законодателство, а само да дава разяснения на лицата по засягащи ги права и задължения. В хронологичен ред, жалбоподателят посочва, че е подал ново писмо с вх. № УРИ-М-94-А-400/02.05.2024г. до Дирекция „Данъчно-осигурителна методология“, с копие до Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“, съдържащо същото питане, като е получил отговор с писмо № М-94-А-400-1/28.05.2024г. на зам. директора на НАП, отново с отказ да му бъде отговорено на поставените въпроси поради това, че последните са във връзка с висящо ревизионно производство срещу Т. А. Ч. и свързаното с нея дружество „Хоум тауър“ ООД и не е в правомощията на директора на НАП, съотв. на дирекция при НАП, да изразява становище по въпросите на ревизията, а обратното би било недопустимо вмешателство в работата на органите по приходите. При изложените фактически обстоятелства, А. Ч. прави искане пред административния съд да задължи НАП чрез горните дирекции да отговорят на зададените с изпратеното писмо, въпроси, които са възпроизведени в съдържанието на искането. С обжалваното определение съдът е приел искането за процесуално недопустимо, оставил го е без разглеждане и е прекратил производството по делото. Формирани са мотиви за това, че предявеното искане неправилно е квалифицирано по чл.250 АПК, тъй като не са посочени неоснователни фактически действия, които да бъдат прекратени; че спрямо изложените обстоятелствата искането на подателя е с правно основание чл.256 АПК, т.е. защита срещу бездействие на ответниците да отговорят на въпросите, формулирани в подаденото писмо, но в случая за органите на НАП не е налице такова задължение, което да е установено в нормативен акт, поради което предявеното искане е недопустимо. Извън горното, съдът е проверил допустимостта на искането, преценявайки го като жалба срещу писмото на зам. директора на НАП от 28.05.2024 г., за което е приел, че няма белезите на индивидуален административен акт и не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Обжалваното определение е правилно. Касационната инстанция споделя изцяло изводите на административния съд за недопустимост на предявеното искане поради липса на предмет. Преценено спрямо изложените факти, същото е с правно основание чл.256 от АПК, както правилно е прието в оспореното определение. Такъв извод следва и от формулирания петититум, с оглед на което искането не е нередовно, както неоснователно твърди жалбоподателят, и няма предпоставки за оставянето му без движение. Правомощие на съда е да определи правната му квалификация, което в случая е надлежно упражнено с произнасянето по искане за защита срещу неоснователни бездействия на органите на НАП. Констатацията в определението, че такива липсват, т.е. че искането е лишено от предмет, е обоснована от доказателствата по делото. Видно е, че ответниците като адресати на отправеното от жалбоподателя питане, са изпратили писмо № М-94-А-400-1/28.05.2024г., подписано от зам. директора на НАП, в което е изложено становището им по питането, от което следва, че същите не са бездействали, а обективираният в писмото отказ да се отговори на поставените от Ч. въпроси, се извежда от разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1 ЗНАП. По аргумент от същата, НАП няма задължение да дава правни консултации във връзка с приложението на данъчното законодателство, каквито всъщност е поискал жалбоподателят. Отсъствието на предмет на защита по реда на чл.256 АПК е отрицателна предпоставка за допустимостта на предявеното искане, с оглед на което правилно съдът го е оставил без разглеждане и е прекратил производството по делото. Правилни, макар и извън формулирания от жалбоподателя петитум, са доводите в оспореното определение за липса на годен предмет на оспорване в хипотезата на чл.159, т.1 от АПК, които съдът е формирал при преценката на искането като жалба срещу отказ на зам. директора на НАП в писмо № М-94-А-400-1/28.05.2024г. Същото няма белезите на индивидуален административен акт. Формално е налице изрично волеизявление във вид на отказ, издаден от административен орган, но това изявление не е от значение за упражняване на конкретни права и задължения на жалбоподателя. Предвид изложеното, като е оставил искането без разглеждане и е прекратил производството по делото, административният съд е постановил определение, което не страда от сочените от частния жалбоподател пороци. Същото е правилно и следва да бъде оставено в сила. Неоснователни са доводите в касационната жалба, според които пред съда са предявени две искания, включително искане с правно основание чл.250 АПК за прекратяване на неоснователни действия на зам. директора на НАП, изразяващи се в изземване на правомощия на подчинените му дирекции в нарушение на правилото на чл.10 АПК. Освен, че е недопустимо в производството по оспорване на съдебен акт, за първи път да се навеждат нови обстоятелства и искания, но също така е недопустимо да са търси защита на чужди права. По изложените съображения, Върховният административен съд, в настоящия състав на първо отделение,