Определение № 2993 от 24.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1213/2025 г.

Производството е по чл.274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника ЗК „Лев инс“ АД, чрез адв.П.В., срещу определение № 141/26.03.2025г. по възз.гр.д.№ 438/2024г. на АС – Бургас. С него е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта, с която в полза на предоставилия безплатна правна помощ на ищеца за защита срещу въззивната жалба на ответника е присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 3960лв. с ДДС. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е лишено от мотиви относно критериите за определяне на фактическата и правна сложност на делото и дължимостта на ДДС. По изложените подробни съображения искането е за неговата отмяна. С постъпилия в срок писмен отговор насрещната страна, ищецът, чрез адв. Я. Д. от САК, оспорва частната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Съставът на I т. о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, като депозирана от надлежни страни, в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съгласно чл.274, ал.2 ГПК. Настъпило е вътрешно-процесуалното условие за разглеждането й, предвид постановяване на решение по т.д.№ 1214/2025г. на ВКС. Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответника и с насрещна въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, с което по предявения пряк иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 70 лв. и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 33 000лв., ведно със законната лихва, а искът за размера над 33 000лв. до 40 000лв. е отхвърлен. Потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд е присъдил в тежест на ответника адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 3960лв. с ДДС за предоставената на ищеца във въззивното производство безплатна правна помощ за защита срещу въззивната жалба на ответника. Сега обжалваното определение е постановено по молба на ответника, с правно основание чл.248 ГПК, за изменение в частта на разноските на въззивното решение чрез определяне на размера на възнаграждението по чл.38 ЗА в размер, по-нисък от установения минимум в НМРАВ, и без начисляване на ДДС. За да остави без уважение молбата по чл.248 ГПК, съставът на апелативния съд е изтъкнал, че определеното възнаграждение по чл.38 ЗА е съобразено с вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото и с пазарните условия и изискването за достойно заплащане на квалифицирания адвокатски труд. Ето защо е направил извод, че размерът на възнаграждението не следва да бъде преразглеждан. По отношение на довода във връзка с начисляването на ДДС е посочено, че е доказано регистрирането на ангажирания адвокат по ЗДДС, който е задължен да декларира и внесе данъка в държавния бюджет, съответно данъкът не е част от възнаграждението по чл.38 ЗА. Направен е извод, че, за да бъде получено в пълен размер определеното ь\възнаграждение, то следва да бъде присъдено с ДДС. За неоснователен е счетен доводът за безвъзмездност на предоставената адвокатска услуга, като е изтъкнато, че тя е такава за ползващото се лице, но - не и за насрещната страна, която дължи заплащането на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. Постоянната съдебна практика на касационния съд приема, че фактическата и правна сложност на делото, като законоустановен критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, произтича от извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните доказателства и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Предвид задължителното за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, следва да се приеме, че размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая относими към фактическата и правна сложност на спора във въззивното производство са защитавания интерес по въззивната жалба на ответника, вида на претенцията, извършените с участие на процесуалния представител процесуални действия – подаване на отговор на въззивната жалба на ответника и процесуално представителство в единственото проведено ОСЗ чрез преупълномощения адв.М., незначителния обем на събраните в първата инстанция и подлежащи на анализиране пред въззивния съд доказателства, допуснатото във въззивната инстанция единствено ново писмено доказателство, ясната нормативна уредба и трайно установената съдебна практика. Налага се извод, че съответстващото адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената на ищеца безплатна правна помощ във въззивното производство е 1000лв. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде частично отменено и вместо него - постановено друго, с което въззивното решение бъде изменено в частта относно присъденото за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, като същото бъде определено на 1000лв. В останалата обжалвана част обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид несамостоятелния характер на производството по чл.248 ГПК, разноски на страните не се присъждат. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: