Определение № 1954 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3695/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗАД Алианц България, чрез адв. М., срещу определение № 128/30.05.2023г., постановено по в.т.д.№ 179/22г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е уважена частично молбата на дружеството по чл. 248 ГПК, като е изменено въззивното решение в частта за разноските и са присъдени такива в полза на ответника в размер на 3177 лева за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят възразява срещу приетото с атакуваното определение, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по НМРАВ, до който същото е намалено, предвид основателността на своевременно направеното от ищцата В. възражение по чл. 78, ал.5 ГПК, е 3177 лева. Иска присъждане на разликата над 3177 лева до пълния размер на направените разноски от 4612,80 лева или уважаване изцяло на молбата по чл. 248 ГПК. Насрещната страна по жалбата – ищцата В., чрез адв. Д., я оспорва с твърдението, че е приложима съответно разпоредбата на чл. 9, ал.1 НМРАВ и с оглед извършените от ответното дружество процесуални действия във въззивното производство не му се следват разноски над 3177 лева. Претендира присъждане на разноски за частното производство в размер на 400 лева. Върховният касационен съд, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира частната жалба за неоснователна. Жалбоподателят е ответник по спора и с оглед изхода на въззивното производство – първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част е потвърдено - му се следват разноските за въззивното производство, на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Представил е доказателства за извършване на такива в размер на 4612,80 лева за адвокатско възнаграждение ( лист 30, 31). Ищцата е направила своевременно възражение по чл. 78, ал.5 ГПК. За да го уважи, въззивният съд е съобразил извършеното от ответника по делото, което се свежда до подаване на отговор на въззивната жалба и писмени бележки с бланкетно съдържание. Приел е, че съответен на извършената работа е определим по реда на чл. 7, ал.2, т.4 и чл. 9, ал.3 от НМРАВ минимален размер и го е изчислил на 3177 лева при обжалваем интерес от 100 000 лева. Крайният извод на въззивната инстанция е правилен. Съгласно приетото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, посочените в НАРЕДБА № 1/ 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не са обвързващи за съда. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка, като има предвид характера на производството, липсата на фактическа и / или правна сложност, както и че извършената от адвокатския пълномощник на ответника работа се изчерпва с подаване на отговор на въззивната жалба и писмени бележки, с които се препраща към доводите в отговора, съдът приема, че сумата 3177 лева е адекватно определена. Доводите на жалбоподателя в подкрепа на искането за присъждане на пълния размер на заплатения хонорар се основават на интерпретации на разпоредбите на НМРАВ във връзка с материалния интерес по спора, което, съгласно цитираното решение на СЕС, няма самостоятелно значение за преценка основателността на възражението по чл. 78, ал.5 ГПК. В настоящото производство разноски не се присъждат, поради което искането на ищцата в този смисъл е неоснователно. Воден от горното, Върховният касационен съд