Определение № 19 от 30.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 21/2025 г.

Производството е по реда на чл. 135, ал. 5 от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по спор между Административен съд София-град (АССГ) и Софийски районен съд (СРС) относно родовата подсъдност на предявените от Й. П. И., действаща като ЕТ“АПВ-ЛУКС Й. И.“, искове срещу Столична община, на основание чл.124 вр. чл.439 ГПК, за установяване, че ищецът не дължи на ответника сумата 400 лв. главница патентен данък за 2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от 13.10.2016г. до окончателното плащане, както и 162, 91лв. лихва върху главницата, начислена до 12.10.2016г., предмет на образуваното изпълнително дело №20168440403706 по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) С. Я., №844, поради погасяване по давност на задълженията. Първоначално с исковете е сезиран Софийският районен съд, който е приел, че производството пред него е недопустимо, тъй като търсената защита следва да се реализира пред административен съд, защото спорното правоотношение е административно, а не гражданско и от значение за определяне на подсъдността е характерът на вземането, чието несъществуване се претендира. С определение №17002 от 19.04.2024г. този съд е прекратил образуваното пред него гр. д. № 22551/2024г. и изпратил делото по подсъдност на Административен съд София-град (АССГ). Пред АССГ е образувано адм. д. №4871 по описа за 2024 г. С определение № 17405/21.05.2025 г. съдът е прекратил производството по делото и е повдигнал настоящия спор за подсъдност. Приел е, че упражненото от взискателя право на избор на реда за изпълнение на публичното вземане – този по ГПК, е определящо и за приложимия ред за защита срещу изпълнението, включително исковата. Настоящият смесен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд намира, че спорът е подсъден на Софийски районен съд, поради следното: Предмет на съдебното производство е съществуването на публични общински задължения за патентен данък и лихви, с твърдение за погасяването им по давност, предмет на декларация по чл.61Н от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). По молба на взискателя за принудителното събиране на публичните вземания е образувано изпълнително дело №20168440403706 по описа на частен съдебен изпълнител С. Я., №844. Съгласно чл. 163, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), публичните вземания, (в това число и общинските вземания за данъци), се събират от публичните изпълнители при Националната агенция за приходите (НАП). В случая, видно от твърденията в исковата молба и данните по делото, ответникът по исковете - Столичната община се е възползвал от предоставената по чл. 2, ал. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) възможност за избор, като е възложил събирането на вземането за патентен данък на ЧСИ. Изпълнителното производство пред съдебния изпълнител се развива по реда на ГПК, съгласно изричната разпоредба на чл. 163, ал. 4 от ДОПК. В случаите, когато органите в общинската приходна администрация са преценили публичните вземания да се събират от публичен изпълнител по реда на ДОПК, публичният изпълнител на основание чл. 171 от ДОПК има правомощието да се произнесе по направено от длъжника възражение за давност. Настоящият случай обаче не е такъв. Посоченият по-горе факт определя редът за защита срещу изпълнението на едно задължение, което според твърденията в исковата молба е погасено по давност. В този случай разпоредбите на чл. 266 и следващи от ДОПК, регламентиращи обжалване действията на публичен изпълнител, не намират приложение, тъй като са приложими изключенията предвидени в чл. 163 от ДОПК, с оглед факта на принудителното изпълнение, предприето не по реда на ДОПК, а по реда на ГПК. Правната защита на ищеца не следва да се квалифицира нито по чл. 128, ал. 2, нито по чл. 292 от АПК, доколкото изпълнителното производство се провежда не по реда на АПК, а по реда на ГПК (Това и различава настоящият случай от този по цитираното от СРС Определение №36 от 13.10.2014г. по гр.д.№36/2014г. на смесен петчленен състав). Защитата по чл. 128, ал. 2 и по чл. 292 от АПК е допустима единствено в изпълнително производство по чл. 267 от АПК, образувано въз основа на издадено изпълнително основание по чл. 268 от АПК, каквато не е настоящата хипотеза. Предявените искове не могат да се квалифицират и по чл. 128, ал. 2 от АПК, тъй като ищецът, не оспорва размера на установеното с декларацията публично вземане, нито иска установяване съществуването или несъществуването на административно право или правоотношение, а претендира установяване на факт (изтекла погасителна давност) относно възможността да се събере по принудителен ред публичното вземане. При извършването на принудително събиране по реда на ГПК съдебният изпълнител не разполага с правомощие да се произнесе по възражението за давност, поради което средството за защита на длъжника е чрез предявяването на отрицателен установителен иск по реда на чл. 439, ал. 1 от ГПК. Предвид изложеното, компетентен да разгледа и да се произнесе по такъв иск е общият (гражданският) съд – чл. 14, ал. 1 от ГПК, а не административният съд. В същия смисъл са и следните определения на смесени петчленни състави на съдии от ВКС и ВАС: Определение № 8 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 6/2021 г.; Определение №11 от 25.04.2024г. по адм.д.№8/2023г.; Определение №30 от13.06.2024г. по адм.д.№3/2024г.; Определение № 27 от 30.05.2024 г. по адм. д. № 21/2024 г.; Определение № 62 от 28.11.2024 г. по адм. д. № 43/2024 г. и др. Воден от горното, смесеният състав на съдии от Върховния касационен съд и Върховния административен съд,