Решение № 8481 от 03.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1188/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационнa жалба на И. П. А. срещу решение № 11709/23.12.2025г., постановено по адм. д. № 1858/2024г. на Административен съд – Пловдив.

В касационната жалба на И. А., подадена чрез адвокат Марков, се обжалва решението на първоинстанционния съд, с което съдебният състав е отхвърлил исковите му претенции по два обективносъединени иска, квалифицирани като такива по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Първият от исковете е за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода 21.10.2017- 21.03.2021 вкл. в размер на 101 275,20 лв., вследствие на незаконосъобразен административен акт- постановление № С160024-159 0000263/01.12.2016 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, с което е отказано издаването на разпореждане за временно разрешение за неотложни плащания по чл. 229 ДОПК, отменен с решение №472/27.12.2016г. на директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, както и незаконосъобразно бездействие на публичния изпълнител да се произнесе по искането на ищеца след отмяната на издадения от него отказ по постановление №С160024-159-0000263/01.12.2016 г. с решение №472/27.12.2016г. на директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите - Пловдив и връщането на преписката за ново разглеждане и от неупражнен контрол на горестоящия орган върху действията на публичния изпълнител за изпълнение на решението на Директора на ТД на НАП Пловдив ведно с мораторната лихва в размер на 15 460 лв. за периода 23.03.2018-22.03.2021 г. и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, както и за нанесени неимуществени вреди в размер на 500 000 лева, за периода 27.12.2016- до 22.03.2021 вкл., мораторна лихва върху главницата за периода 22.03.2018-22.03.2021 г. в размер на 152 222,24 лв. и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на ИМ в съда, претърпени в следствие на посочените по- горе незаконосъобразен акт и бездействия на посочените органи и длъжностни лица.

Оспореното съдебно решение се сочи като нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.209 т.т.1, 2 и 3 АПК.

-По отношение на нищожността се излагат твърдения, за постановяване на решението „contra legem”, при което незаконосъобразно се сочи да е било прието от страна на първоинстанционния съд това, че посочената отмяна на постановление на публичния изпълнител не представлява окончателен административен акт, поради което повторното му непроизнасяне в срок представлявало мълчалив отказ. Този извод се сочи да е направен в нарушение на указанията, дадени от ВАС с решение № 9498/19.08.2024г., постановено по адм.д. № 8135/2023г. по описа на ВАС. Горните изводи се сочат да са и в нарушение на указанията, дадени на първоинстанционния съд с Определение №10176/07.10.2021г., постановено по адм.д. № 9735/2021г. по описа на същия съд.

-На следващо място оспореният първоинстанционен съдебен акт се сочи и за недопустим поради извършена според касатора подмяна на предмета на спора и обхвата на търсената защита от страна на съдебния състав, което е било придружено и с „отстраняване“ от предмета на делото на приети от предходни съдебни състави писмени доказателства за отменени като незаконосъобразни други 32 бр. административни актове, издадени от служители на ответника при осъществяваната от тях административна дейност. Посочено е, че същите са относими към спорния период и предмет на спора, посочен в първоначалната искова молба; Обяснява се, че по този начин съдебният състав е допуснал отмяна на съдебни определения на други съдебни състави. Недопустимостта се обосновава и с отричане правото нас иск на касатора по „европейското законодателство“.

-Причина за недопустимост на решението се обосновава и с твърдяно недопускане на доказателствени искания, които биха изяснили спора от фактическа страна касателно отказаните да бъдат разгледани незаконосъобразни действия или незаконосъобразни бездействия на служители на ответника при осъществяваната административна дейност, както и да спомогнат за доказване на влошеното здравословното състояние на ищеца.

-Изразява се недоволство от редица съдебни актове, свързани с настоящия съдебен спор, които са повлияли негативно на развитието на производството, чрез които е било ограничено правото му на участие и на справедлив съдебен процес, т.е. обосновават се допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се провеждане на производства за отмяна на тези влезли в сила съдебни актове, чрез които се твърди да е възпрепятствано развитието на настоящия процес.

-Като съществено процесуално нарушение се сочи несъобразяване на първоистанционния съд с нито едно от указанията, дадени с решение № 9498/19.08.2024г., постановено по адм.д. № 8135/2023г. по описа на ВАС.

По съществото на правния спор, касаторът изразява становище за несъобразеност на оспорения съдебен акт с материалния закон и съдопроизводствените правила, което е довело до неговата незаконосъобразност.

-Така например се излагат аргументи за незаконосъобразно бездействие, изразило се в невръчване на множество постановления от страна на публичния изпълнител, за които ищецът много късно е узнал и едва тогава е получил възможността да оспори. Сочените бездействия биват обосновани като противоправни с разпоредбата на §2 на чл. 41 от Хартата на основните права в ЕС (ХОПЕС) “Право на добра администрация”, както и на § 2 на чл. 15 от ХОПЕС, вр. чл. 26, чл. 45 и чл.49 и чл.56 от Договора за функциониране на ЕС, гарантиращи свобода на движение на работниците, свобода на установяване и свобода на предоставяне на услуги, които се сочат като неотменими.

-Навеждат се доводи и за допуснати нарушения на европейски правни норми спрямо сина на ищеца, които настоящото производство не е отчело при преценка на иска за компенсации, съобразно които чл. 24, §1 §2 и §3 от Хартата за основните права на гражданите на ЕС (ХОПЕС), съобразно които: Децата имат право на закрила и на грижите, необходими за тяхното благоденствие.

• Изложени са аргументи и по съществото на съдебния спор, като се прави анализ на предходното решение на ВАС и се изразява несъгласие с част от изводите му, свързани с начина на изчисление на имуществените и неимуществени вреди и претендираните въз основа на тях лихви, както и периодите, за които същите биват претендирани, незачитане на обстоятелството, че към момента на предявяване на исковете е съществувал само един отменен административен акт, но в хода на производството били отменени и множество други постановления на публичния изпълнител, които следвало да бъдат зачетени при повторното разглеждане на делото. В тази връзка се аргументира и становище, че възникналите след предявяване на исковата молба факти и обстоятелства, следва да бъдат взети предвид при решаване на спора по реда и при условията на чл.235, ал.3 ГПК, вр. чл.144 АПК.

-Изразено е недоволство от изводите на първоинстанционния съд, че претенцията за разглеждане на иска по реда на чл.41 ХОПЕС представлявало нов иск, наред със заявен и такъв за обявяване нищожността на редица постановления на публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, ИРМ Стара Загора. Счита се, че правното основание на иска по чл.41 ХГОПЕС е било посочено още с първоначалната искова молба. Счита, че предметът на делото е бил ясно и окончателно определен с доклада на първоинстанционния съд при първоначалното разглеждане на делото, според който претенцията е определена за нанесени имуществени вреди, причинени на ищеца от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на публичен изпълнител по изпълнително дело Xs 24100003888/2010 година по описа на ТД на НАП - Пловдив, ИРМ Стара Загора, за периода 21.10.2017 година до 21.03.2021 година включително. В тази връзка се сочи и това, че всички отменени в периода след предявяване на исковете ИАА-ве на служители на ответника, са били описани в негова молба Вх. № 3109/08.02.2023 г. по адм.д. № 1833/2021 г. на АдмС - Пловдив, и във връзка с които в същата молба е направил увеличение на иска за неимуществени вреди, като е уточнил петитума на исковата молба, а предвид изричната разпоредба на чл. 267, ал. 3 от ДОПК (че производството следва да започне от отмененото действие) и поради обстоятелството, че е изложено твърдение за това, че след 27.12.2016 г. цялото изпълнително производство е било напълно опорочено, обяснява, че е отправил изрично искане за обявяване за нищожни всички Разпореждания за разпределение на постъпили суми по изпълнителното дело, на обща стойност 6 719,64 лв. Обяснява, че с Определение на АдмС Пловдив по адм.д. № 1833/2021 г. в с.з. от 08.02.2023 г. е приета за разглеждане увеличената искова претенция за неимуществени вреди от 150 000 лева на 500 000 лева, ведно с мораторната лихва за периода от 23.03.2018 г. до 02.03.2021 г. от 152 222,24 лв., което го мотивира да счита, че всички негови искови претенции и отменени ИАА са били приети за разглеждане със съдебно определение от същата дата по адм.д. № 1833/2021 г. на АдмС – Пловдив, поради което е следвало да бъдат разгледани от първоинстанционния съд при повторното разглеждане на делото. Предвид изложеното, касаторът счита, че предметът на спора се определя от самия ищец, чрез сочените от него страни, твърденията за правопораждащите юридически факти, от които той черпи своите права, което в случая не е било правилно преценено от страна на ВАС и разгледалия повторно спора първоинстанционен съд.

-Изразява се несъгласие с изводите на съда и за липса на причинноследствена връзка между противоправното бездействие и вредоносния резултат.

• Счита, че вредите от всички сочени бездействия и отменени постановления произхождат и от нарушение на правото на ЕС, тъй като с тях пряко се нарушава съюзната норма на §2 и §3 на чл.41 ХОПЕС, нарушението е достатъчно сериозно и е налична причинна връзка между нарушението и задължението на държавата за прилагане на общностното право. Като нарушена се сочи и разпоредбата на чл.1, от Протокол №1 към ЕКПЧ.

Прави се искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС със следните формулирани от страна на касатора въпроси:

1. Допустимо ли е предявяване на искове от заинтересовано физическо лице, гражданин на ЕС, за обезщетения от вредите, нанесени му от държавни институции или от техните служители при изпълнение на служебните им задължения, с правно основание чл. 41 “Право на добра администрация” от Хартата на основните права на Европейския съюз пред първоинстанционен съд в Република България, както и какви служебни действия следва да предприеме този първоинстанционен съд, пред който такива искове са предявени, съобразно разпоредбите на чл. 6 и чл. 19 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), във връзка с чл. 47 “Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес” от Хартата на основните права на Европейския съюз?

2. “В случаите, при които срещу заинтересовано физическо лице, гражданин на ЕС, е образувано изпълнително производство за принудително събиране на публични задължения и същото лице е осъдено с влязло в сила съдебно решение да заплаща издръжка на непълнолетното си дете, допустимо ли е органите на държавната администрация да не предоставят възможност с част от сумите, постъпили по запорираните му банкови сметки в резултат на основната му трудова дейност, същото физическо лице да погаси това задължение за издръжка, след като последното е отправило изрично искане за това и е предоставило съответните писмени доказателства в тази връзка? Представлява ли подобно поведение на държавните служители достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, обективирано в чл. 24, §1 от Хартата (ХОПЕС), според който: “Децата имат право на закрила и на грижите, необходими за тяхното благоденствие. При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. °?

В обобщение на оплакванията касаторът прави искане за прогласяване нищожността на решението, обезсилването му или неговата отмяна с преценка за наличие на възможност за произнасяне по същество, а при недостатъчност на доказателствената съвкупност за повторно връщане на делото с цел изясняване на фактическата обстановка.

Ответната страна – Национална агенция по приходите депозира писмен отговор в срок, с който изразява становище за валидност, допустимост и правилност на първоинстанционния съдебен акт, като счита, че съдебното производство е проведено при съблюдаване на процесуалните норми и материалния закон. Претендира съдебноделоводни разноски за двете съдебни инстанции, както и прави възражение при условията на евентуалност за прекомерност на претендираните от страна на касатора съдебно-деловодни разноски.

Представителят на върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и представя писмено становище по съществото на спора.

Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове, предявени от И. П. А. срещу Национална Агенция по приходите с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 17, ал. 6 ДОПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода 21.10.2017- 21.03.2021 вкл. в размер на 101 275,20 лв., вследствие на незаконосъобразен административен акт- постановление № С160024-159 0000263/01.12.2016 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, с което е отказано издаването на разпореждане за временно разрешение за неотложни плащания по чл. 229 ДОПК, отменен с решение №472/27.12.2016г. на директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, както и незаконосъобразно бездействие на публичния изпълнител да се произнесе по искането на ищеца след отмяната на издадения от него отказ по постановление №С160024-159-0000263/01.12.2016 г. с решение №472/27.12.2016г. на директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите - Пловдив и връщането на преписката за ново разглеждане и от неупражнен контрол на горестоящия орган върху действията на публичния изпълнител за изпълнение на решението на Директора на ТД на НАП Пловдив ведно с мораторната лихва в размер на 15 460 лв. за периода 23.03.2018-22.03.2021 г. и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, както и за нанесени неимуществени вреди в размер на 500 000 лева, за периода 27.12.2016- до 22.03.2021 вкл., мораторна лихва върху главницата за периода 22.03.2018-22.03.2021 г. в размер на 152 222,24 лв. и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на ИМ в съда, претърпени в следствие на посочените по- горе незаконосъобразен акт и бездействия на посочените органи и длъжностни лица.

С обжалваното решение Административен съд – Пловдив е отхвърлил предявените от И. П. А. срещу Национална агенция за приходите искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 101 275,20 лв. за периода 21.10.2017 г. – 21.03.2021 г., ведно с мораторна лихва в размер на 15 460 лв. и законната лихва върху главницата, както и иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 000 лв. за периода 27.12.2016 г. – 22.03.2021 г., ведно с мораторна лихва в размер на 152 222,24 лв. и законната лихва върху главницата.

За да постанови този резултат, съдът е приел за установено, че срещу ищеца е било образувано изпълнително дело № 3888/2010 г. по описа на ТД на НАП – Пловдив за събиране на непогасени публични задължения, произтичащи от подадени от него данъчни и осигурителни декларации. Поради липсата на доброволно изпълнение през 2016 г. публичният изпълнител е наложил обезпечителни мерки, изразяващи се във възбрана върху недвижим имот и запор върху банкови сметки на длъжника.

Установено е също, че на 11.11.2016 г. А. е подал искане за разрешаване на неотложно плащане по реда на чл. 229 ДОПК, по което публичният изпълнител е постановил отказ с постановление № С160024-159-0000263/01.12.2016 г. Този отказ е бил отменен по административен ред с решение № 472/27.12.2016 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, като преписката е върната за ново разглеждане и произнасяне. Първоинстанционният съд е констатирал, че в отменителното решение не е бил определен срок за ново произнасяне, поради което е приложим общият четиринадесетдневен срок по чл. 22, ал. 1 ДОПК. Прието е, че преписката е била получена от публичния изпълнител на 17.01.2017 г., но в този срок не е последвало ново произнасяне до 13.06.2022г.

Въз основа на така установените факти съдът е формирал извод, че непроизнасянето на публичния изпълнител не представлява незаконосъобразно фактическо бездействие, а мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Приел е, че дейността на публичния изпълнител в изпълнителното производство се осъществява чрез издаване на административни актове и властнически волеизявления, а не чрез фактически действия, поради което не е налице хипотеза на бездействие по чл. 256 АПК. Посочил е, че след изтичане на срока за произнасяне е възникнал мълчалив отказ, който е подлежал на самостоятелно обжалване по реда на ДОПК, като по делото липсват данни ищецът да е упражнил това свое право.

Съдът е обсъдил и наведените твърдения относно липсата на контрол от страна на директора на ТД на НАП – Пловдив по изпълнение на отменителното решение. Приел е, че неизпълнението на контролните правомощия не съставлява фактическо бездействие по смисъла на чл. 256 АПК, тъй като осъществяването на този контрол се реализира чрез правни действия и актове. Посочил е още, че по отношение на твърденията за липса на контрол и за бездействие на публичния изпълнител са налице влезли в сила съдебни актове, с които тези обстоятелства вече са били отречени.

При анализа на предпоставките по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ първоинстанционният съд е приел, че не е налице първата от тях – установен по съответния ред незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие, от които да са произтекли претендираните вреди. Макар отказът от 01.12.2016 г. да е бил отменен по административен ред, съдът е счел, че твърдяното последващо непроизнасяне след връщане на преписката не представлява незаконосъобразно бездействие, а е мълчалив отказ, който не е бил оспорен и съответно не е бил отменен по надлежния ред.

По отношение на имуществените вреди съдът е приел, че претенцията е основана на твърдения за пропуснати ползи от невъзможността ищецът да продължи дейността си като нещатен експерт и оценител в Република България. След обсъждане на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и останалите доказателства е прието, че не е доказано сигурно и реално увеличение на имуществото на ищеца, което да е било осуетено от процесните действия на администрацията. Според съда бъдещите доходи от дейността на вещо лице и оценител зависят от множество несигурни фактори, включително възлагането на конкретни експертизи и оценки, поради което не могат да бъдат възприети като сигурен и предвидим приход. Отбелязано е, че не са представени договори, възлагателни писма или други доказателства за конкретни възможности за реализиране на доходи през исковия период. Освен това съдът е приел за установено, че след установяването си във Великобритания ищецът е упражнявал трудова дейност и е реализирал доходи, като не са ангажирани доказателства, позволяващи съпоставка между тези доходи и претендираните пропуснати ползи.

По отношение на неимуществените вреди съдът е обсъдил заключението на комплексната съдебно-медицинска, психиатрична и психологична експертиза и свидетелските показания. Приел е, че процесните събития са предизвикали у ищеца негативни емоционални преживявания, стрес и чувство за унижение, но не е доказана причинно-следствена връзка между отменения отказ, респективно твърдяното бездействие, и претендираните от него вреди, изразяващи се в принудителна емиграция, лишаване от възможност за упражняване на труд, нарушени семейни отношения и влошено здравословно състояние.

Съдът е посочил, че от представените доказателства се установява реализиране на доходи от експертна дейност и след издаването на отказа, включително през по-голямата част от 2017 г., поради което не може да се приеме, че ищецът е бил лишен от възможността да упражнява професията си. Според първоинстанционния съд решението му да се установи във Великобритания не може да бъде поставено в пряка причинна връзка единствено с процесния отказ и последвалото непроизнасяне, доколкото по делото са установени и други обстоятелства, включително наличието на значителни публични задължения и предприети действия по тяхното събиране. Прието е също, че от заключението на вещите лица не се установява [заличен текст] на ищеца да е причинено от процесните действия на приходната администрация.

Въз основа на така установените факти и обсъдените доказателства съдът е направил извод, че не са доказани както наличието на подлежащи на обезщетяване имуществени и неимуществени вреди, така и пряка и непосредствена причинна връзка между тях и сочените от ищеца незаконосъобразни актове и бездействия. Поради липсата на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е приел, че предявените искове са неоснователни и недоказани.

По тези съображения съдът е отхвърлил изцяло исковете за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, както и акцесорните претенции за мораторни и законни лихви, и е осъдил И. П. А. да заплати на Националната агенция за приходите сумата от 400 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции.

Така постановеното съдебно решение настоящият съдебен състав намира за валидно, допустимо и правилно. Съображенията за това са следните:

По претенцията за нищожност на постановения съдебен акт

Нищожността на съдебните актове не е изрично уредена с нормативна уредба от материалноправен характер, а изхожда от установената съдебна практика и правната доктрина, като е установено, че най-общо нищожност на съдебното решение е налице, когато то е постановено при толкова съществен порок на процесуалните правила, който да води до нетърпимостта му в правния мир, а именно: да е постановено от незаконен състав, извън задължителната писмена форма, извън правораздавателната власт на съда или при липса на формирана воля.

При преценка на всички белези от съдържанието на атакувания съдебния акт, настоящият съдебен състав констатира наличието на пълнота и безпротиворечивост с процесуалните изисквания към него от страна на чл.172а АПК. В тази връзка, съдът счита, че не се установяват такива тежки пороци, които да водят до нищожност на съдебния акт. Решението е било постановено от законен съдебен състав, в изискуемата писмена форма и е подписано от съдебния състав, който е разгледал делото. В мотивите и диспозитива на съдебния акт ясно и безпротиворечиво е изразена волята на съда, като мотивите на атакуваното решение са подробни, ясни и разбираеми. Поради това, като постановено от надлежен орган в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма, подписано от съдебния състав и при яснота на изразената воля оспореното решение не се явява нищожно.

По твърденията за недопустимост на съдебния акт.

В административния процес понятието „недопустим съдебен акт“ се свързва с постановяване на решение или определение при липса на някоя от процесуалните предпоставки за упражняване на правораздавателната дейност. Съгласно трайната практика на ВАС и Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСС на колегиите на ВАС, недопустимостта е налице, когато съдът се е произнесъл по спор, по който не е могъл или не е следвало да се произнася.

В контекста на изложеното могат да се откроят няколко потенциални хипотези:

-Решение по непредявен иск, т.е. (произнасяне свръхпетитум) – ако съдът се произнесе по фактическо или правно основание, което не е въведено от ищеца, или присъди нещо различно от поисканото, решението е недопустимо в тази му част.

-Решение по иск по чл. 1 ЗОДОВ при липса на процесуална предпоставка по чл. 204 АПК – например когато вредите се претендират от административен акт, който не е отменен по съответния ред. В този случай трайната практика на ВАС също приема, че искът е недопустим, а не неоснователен, поради което в този случай Съдът следва да остави иска без разглеждане и да прекрати производството, а не да го отхвърля по същество.

-Произнасяне по въпрос, разрешен със сила на пресъдено нещо – ако между същите страни, относно същото правоотношение и на същото основание вече има влязъл в сила съдебен акт, новото решение е недопустимо.

-Решение при липса на правен интерес – когато ищецът няма активна процесуална легитимация или липсва защитим от търсената съдебна защита интерес.

В конкретния случай на първо място касаторът твърди подмяна на предмета на спора и обхвата на търсената защита от страна на съдебния състав. За да извърши преценка на таканаведените доводи, съдебният състав намира за необходимо да изрази съгласие с изразеното от касатора становище, че предмета на спора се определя от страна на ищеца, посредством посочените в исковата му молба обстоятелства. В тази връзка самата правна квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция на база именно на изложените факти и обстоятелства е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. Т.е. тази правна квалификация следва да бъде направена пред страните в първото по делото заседание, като е възможно същият елемент да бъде включен и в проектодоклада по делото, представен на страните с разпореждането за насрочване на делото. Възможността за излагане възражения по този доклад и процесуалното право на съдебния състав да възприеме същите или да ги отхвърли, обезпечава възможността за пълноправно участие на всяка от двете противостоящи си страни в състезателното производство. При разглеждане на реда за провеждане на производството по адм.д. 1858/2024г. по описа на Административен съд Пловдив следва да бъде отчетено обстоятелството, че се касае за повторно разглеждане на исковите претенции на касатора пред първостепенния съд в хипотезата на чл.226, ал.1 АПК, според която делото започва от първото незаконосъобразно действие, послужило като основание за връщане на делото. Същото следва да бъде преценено съобразно съдържанието на отменителното решение на ВАС № 9498/19.08.2024г., постановено по адм.д. № 8135/2023г. по описа на ВАС. Според изложените в него мотиви, първоинстанционният съд при първоначалното разглеждане на спора е пропуснал да констатира несъответствието между твърденията на ищеца, че търпял имуществени вреди от отказа за временно разрешение за неотложни плащания по чл. 229 ДОПК, и от бездействие на публичния изпълнител, довели до невъзможност да упражнява професията си на територията на страната в рамките на исковия период 21.10.2017 г. - 21.03.2021г., и твърденията му, че на 20.10.2017 г. е подал декларация, че преустановява дейността си, а на 21.10.2017 г. напуснал страната и се е установил в чужбина. Тези твърдения били възприети от касационната инстанция като противоречия, свързани с изложението в обстоятелствената част на исковата молба, които сочат на нейната нередовност. Т.е. първото процесуално действие, от което е следвало да продължи повторното разглеждане на делото пред първостепенния съд се явява отстраняването на нередовности в исковата молба. Вместо да пристъпи към отстраняване на констатираните в цитираното по-горе решение на ВАС слабости, със свое разпореждане №7664/03.09.2024г. съдебният състав директно е насрочил делото в открито съдебно заседание на 16.10.2024г. Отстраняването на нередовностите по указания от ВАС начин не може да се приеме за санирано с подадените самоинициативно молби-уточнения от страна на самия ищец преди датата на съдебното заседание. Без да представи същите на ответната страна за становище и без да посочи на страните кои от посочените от ВАС като противоречиви обстоятелства приема в крайна сметка за обуславящи исковата претенция, същият директно е пристъпил към доклад на исковата молба. В това отношение докладът на нередовна искова молба винаги се явява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото ограничава възможността и на двете страни да са наясно с всички основаващи претенциите обстоятелства, т.е. да са наясно с рамката на исковата претенция, а това е предопределящо както за обстоятелствата, които следва да бъдат установени от страна на ищеца, така и за обхвата и съдържанието на защитата на ответника. Т.е. свързано е с гаранции за състезателния характер на производството и равнопоставеността на страните в него. Едва след отстраняването на всички тях и изясняване на посочените несъответствия, съдът е бил длъжен да постанови връчване на исковата молба и уточненията за нов отговор. Вместо това, съдебният състав е предоставил възможност на ответната страна да вземе становище единствено по отправените от страна на ищеца доказателствени искания. Все пак доколкото производството се намира във фазата по отстраняване на нередовности, свързани с исковата молба, изложените в тези молби обстоятелства имат своето правно значение за определяне предмета на спора.

Посочената по-горе процесуална слабост е била отстранена с протоколно определение на съдебния състав от 18.02.2025г., с което исковата молба е била повторно оставена без движение с указание за изпълнение разпорежданията на ВАС, посочени в мотивите на решение № 9498/19.08.2024г., постановено по адм.д. № 8135/2023г. по описа на същия съд, както и практически с такива за ясно и точно изложение на исковата си претенция. В постъпилата молба липсват изложени обстоятелства, свързани с допуснато съществено нарушение правото на ЕС, но такива се съдържат в уточняващите молби, депозирани преди първото по делото заседание. Спорно между страните се явява обстоятелството, следвало ли е същите да бъдат взети предвид и да бъде докладван и иск с друга правна квалификация, сочена от ищеца като такъв по чл.41, 2 ХОПЕС, но практически представляваща претенция по чл.2в ЗОДОВ. Правилно този въпрос е бил решен с Определение №4067/02.05.2025г., постановено от първостепенния съд по адм.д. 1858/2024г. по описа на АС-Пловдив. Правилно в него е възприето становището, че предмет на спора при повторното разглеждане на делото е единствено искът, надлежно и задължително квалифициран от ВАС. Ако е било вярно твърдението, че изначално подобен иск е бил предявен, но е останал неразгледан, то на първо място страната би следвало да възрази в доклада на исковата молба при първоначалното разглеждане на спора с адм.д. № 1833/2021г., каквото възражение липсва. На следващо място логично би било при пропуск съдът да се произнесе по всички искове, ищецът да реализира процесуалните си права по чл.176, ал.2 АПК за допълване на съдебното решение, което не е било сторено. В самата касационна жалба на л.24 от адм.д. №8135/2023г. по описа на ВАС се съдържат изложения на правото на добро управление и добра администрация, но като аргумент за основателност на отхвърлената искова претенция, а не в подкрепа на отделен и самостоятелен иск. Допълнителен аргумент за това, че още първоначално трети иск не е бил предявен е и обстоятелството, че исковата молба липсва отделна цена и отделен петитум на подобен иск. Изложените доводи за прието изменение на иска при първоначалното разглеждане на делото също не дават основания за предмет на спора, различен от разгледания. С допълнителна искова молба от 08.02.2023 г., предявената искова претенция за обезщетяване на неимуществени вреди е увеличена от 150 000 лева на 500 000 лева, ведно с изтеклата лихва за забава за периода 23.03.2018 г. - 22.03.2021 г., увеличена от 45 666,67 лева на 152 222, 24 лева. Със същата молба са повторени искания, които обаче са останали извън обсега на доклада по исковата молба в първото по делото заседание, а именно за прогласяване нищожността на всички административни актове, издадени от публичния изпълнител срещу ищеца през периода от 27.12.2016г. до 08.02.2023г. като в същото време са посочени 10 от тях, които вече са били отменени по административен ред, т.е. разполагали са с основание за предявяване на иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ на собствена сметка. Останалите такива не са били индивидуализирани в искането. По така отправеното искане в протоколното си определение от същата дата съдебният състав е увеличил размера на исковата претенция, но не се е произнесъл по искането за разглеждане и прогласяване нищожността на всички постановления в горепосочения период. Доколкото това обстоятелство представлява въвеждане на нов предмет, т.е. ново фактическо основание на предявения иск, от което се извежда същата материална претенция, но тя продължава да се търси и на предходните основания, не може да се говори за изменение на иска по основание, а практически представлява нова претенция, която е недопустимо да бъде присъединена и разгледана на този етап от съдебното производство. Самата страна в о.с.з. на 08.02.2023г. е възприела увеличението на размера на иска. Що се отнася до направеното искане за допълване или изменение на основанието, видно от разпоредбата на чл.214 ГПК същото е било допустимо единствено и само до приключване на първото по делото заседание, поради което нито пропускът на съдът да се произнесе по същото искане представлява съществено процесуално нарушение, тъй като не би довело до друг начин на развитие на производството, нито с това искане е изменен предметът на спора, определен с първоначалния доклад по делото. В крайна сметка, за да са предмет на съдебния спор тези актове е следвало да присъстват чрез надлежната им индивидуализация – номер, дата на издаване и автор най-късно в първото по делото заседание. Преклузията въведена със същото е с оглед гарантиране правото на защита на ответната страна чрез ясно очертаване на пълния предмет на спора. Този предмет на база на събраните доказателства е бил надлежно уточнен отново в касационото решение, постановено по ад.д. №8135/2023г. и именно този предмет е бил разгледан от първоинстанционния съд при повторното провеждане на производството. За останалите извън предмета на спора актове, действия и бездействия на дл. лица при НАП, в случай на възможност да бъдат надлежно индивидуализирани по дата, автор, рег. номер или други индивидуализаращи белези, е налице процесуалната възможност претенциите за обезщетение от тях да бъдат предявени в отделен иск или искове.

Предвид изложеното, настоящия съдебен състав намира, че първоинстанционният съд се е произнесъл именно по предмета на правния спор, заявен с уточнената искова молба и докладван в първото по делото заседание, поради което липсва така соченото основание за недопустимост на съдебното решение.

-По правилността на съдебното решение

За да бъдат разгледани исковете за обезщетение за вреди по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ, те следва да бъдат основани на твърдения за вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени вреди – болки страдания, негативни емоции, увреждане на здравето и др./, причинени от конкретни незаконосъобразни действия, бездействия или актове на длъжностни лица при ответника.

При разглеждане на реда за провеждане на производството по адм.д. 1858/2024г. по описа на АС Пловдив се установява, че в Определение №4067/02.05.2025г., исковата претенция е била надлежно приета за редовна от външна страна в една част, а по отношение на оставената без разглеждане такава, определението е било оспорено, като ВАС със свое Определение №7781/11.07.2025г., постановено по адм.д. № 6663/2025г. е оставил същото в сила. По този начин са били надлежно очертани противоправните действия, бездействия и актове, които съдът е приел за извършени от съответните длъжностни лица при ответника. Докладван е бил и общия вредоносен резултат, за който се търси обезщетение, като е конкретизиран и размерът му съответно за причинените имуществени и неимуществени вреди. По този начин правилно е била определена фактическата рамка на предстоящия да се развие спор и по този начин е била гарантирана възможността на страните за пълноправно участие. Правилна е и правната квалификация на иска, дадена от страна на първоинстанционния съд на база на докладвания предмет.

-По наличието на отменен като незаконосъобразен акт на дл. лице, респ. наличието на противоправни действия, бездействия при дл. лица от администрацията на ответника.

Отговорността по силата на самата норма може да бъде ангажирана при допуснато нарушение на закона при извършване на съответните служебни действия или въздържането от тях, респ. при постановяване на конкретни служебни актове, отменени като незаконосъобразни. Както самата разпоредба на чл.1, ал.1 гласи тези актове, действия и бездействия следва да изхождат от административната дейност, т.е. да са нейни елементи. Изясняването на този елемент на иска е съществено за извършване проверка на допустимостта на исковата претенция, доколкото е недопустимо да се твърди най-общо, че цялата дейност на дадено дл. лице като съвкупност от актове действия и бездействия е незаконосъобразна и в този смисъл е причинила процесната вреда. При преценка на настоящия спор съдът намира, че противоправната дейност на длъжностни лица при ответника е надлежно индивидуализирана. Касае се за незаконосъобразен административен акт- постановление №С160024-159-0000263/01.12.2016 г. на публичния изпълнител при ТД на НАП Пловдив, с което е отказано издаването на разпореждане за временно разрешение за неотложни плащания по чл. 229 ДОПК, отменен с решение №472/27.12.2016г. на директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, както и незаконосъобразно бездействие на публичния изпълнител да се произнесе по искането на ищеца след отмяната на издадения от него отказ по постановление №С160024-159-0000263/01.12.2016 г. с решение №472/27.12.2016г. на директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите - Пловдив при връщането на преписката за ново разглеждане, а на последно място и до неупражнен контрол на горестоящия орган върху действията на публичния изпълнител за изпълнение на решението на Директора на ТД на НАП Пловдив.

По отношение на посочените в исковата молба вредоносни актове, съдебният състав е достигнал до правилни и обосновани правни изводи, като е приел, че макар и отменен, соченият за вредоносен адм. акт, на публичният изпълнител с него са били дадени указания да се произнесе отново, но не бил указан срок за това, а доколкото приложим бил нормативноустановения такъв в разпоредбата на чл.22, ал.1 ДОПК от 14-дни, то пропускът за произнасяне в срок представлявал мълчалив отказ, който ищецът е пропуснал да оспори, за да бъде отменен. На следващо място във връзка с изложеното правилно бива прието и това, че бездействието по формирания мълчалив отказ било правно, а не фактическо, свързващо конкретния факт с изпълнение на задължение прякопроизтичащо от нормативен акт, поради което същото не попада в хипотезата на чл.1, ал.1. На последно място по твърдението за неосъществен контрол от страна на ТД на НАП съдът правилно е приел, че същият отново не представлява неизвършване на фактическо, а на правно действие, което бива опосредено чрез множество конкретни актове и фактически действия, представляващи самостоятелен предмет на подобен иск, като предвиденият в Закона за НАП общ контрол не касае действие пряконасочено към ищеца. Такаизложените аргументи са правилни и надлежно обосновани с правни аргументи, които настоящата съдебна инстанция възприема изцяло.

Няма спор по фактите между страните, че от И. П. А. е било подадено до публичен изпълнител в ТД на НАП Пловдив, офис Стара Загора искане за разрешение на неотложно плащане с вх. № С160024-000-0428650/11.11.2016 г., по което е бил постановен отказ за издаване на временно разрешение за неотложни плащания по чл. 229 от ДОПК с изх. № С160024-159-0000263/01.12.2016 г. на публичен изпълнител в ТД на НАП Пловдив. Отказът е обжалван по административен ред, като с решение № 472/27.12.2016 г. на директора на ТД на НАП Пловдив е отменен отказът на публичния изпълнител от 01.12.2016 г. и е върната преписката за ново произнасяне по искането, при съобразяване на мотивите в решението. Решението е било изпратено с придружително писмо изх. № 94-00-9723/27.12.2016 г., като било поставена резолюция "за г-н Панчугов за действия по решението" и получено от публичния изпълнител под вх. № С170024-000-0016115/17.01.2017г. Указанията на отменящия постановлението на ПИ акт били изпълнени с Разпореждане на ПИ изх. № С220024-031-0001565/13.06.2022г., с което искането на А. било уважено.

Винаги, когато е налице незаконосъобразен, респ. нищожен административен акт, отказващ да предостави определени права на заявителя си, е налично основание за допустимост на иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. В случаите, когато се касае за междинен адм. акт обаче от съществено значение за основателността на исковата претенция е това, дали в крайна сметка заявителят е разполагал със заявеното материално право, т.е. дали все пак на по-късен етап то е било удовлетворено.

Именно такава е настоящата хипотеза, от данните по делото се установява безспорен между страните факт, че в крайна сметка това искане е било удовлетворено от страна на ПИ с негово Разпореждане на ПИ изх. № С220024-031-0001565/13.06.2022г. което обаче взема предвид и новонастъпили факти и обстоятелства, свързани с фактологията на спора, час от които е нямало как да бъдат взети предвид в етап предхождащ обективирането им в правната и фактическа действителност.

Що се отнася до посочените в исковата молба като противоправни действия, респ. бездействия на същия ПИ, както и на Директора на ТД НАП Пловдив, същите както бе посочено и по-горе касаят неизпълнение на правни по естеството си, а не фактически действия, поради което неосъществяването им попада под обхвата на института на мълчаливия отказ, който не е бил оспорен по надлежния ред от страна на касатора. По тази причина, правилни се оказват изводите на първоинстанционния съд, че същите не представляват самостоятелен източник на увреждане, годен да ангажира отговорността на държавата. Предвид изложеното, както бе посочено и по-рано, правилни и обосновани се оказват правните изводи на първоинстанционния съд за липса на незаконосъобразен административен акт, отменен по надлежния административен ред в исковия период.

По наличието на имуществени и неимуществени вреди и пряка причинноследствена връзка на същите с противоправното действие.

Правилен е изводът на съда, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил наличието на втората законова предпоставка по ЗОДОВ а именно сочената за настъпила имуществена вреда; Същата е конкретизирана в размер от 101275,20 лева за периода от 21.10.2017г., когато А. официално е преустановил дейността си като вещо лице, нещатен експерт и се е установил в Обединеното Кралство до 21.03.2021г. и фактически е обоснована като пропусната полза от преустановеното упражняване на експертни функции, вследствие на което ищецът не е могъл да получи доходи от тази дейност за претендирания период, тъй като самото преустановяване на дейността било причинено от същите незаконосъобразни действия, бездействия и акт на дл. лица при администрацията на ответника.

Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно теорията и съдебната практика, "пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно – следствена връзка, която съществува между тях. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения. Под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, естественонастъпваща и неизбежна последица от вредоносното действие, бездействие или акт. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправната дейност.

Когато претенцията за имуществени вреди произхожда от твърдения за пропуснатата полза, следва да се има предвид, че същата представлява имуществена вреда, за която не съществува нормативноустановена презумпция по силата, на която същата да се предполага за настъпила. По тази причина тя подлежи на пълно и главно доказване. В тази връзка съдържанието и обхвата на това понятие е установено в съдебната практика и Решение № 3/12.12.2012 година, постановено по тълк. дело № 3/2012 година на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд на Република България, според което при предявен иск по чл. 82 от Закона за задълженията и договорите за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Според разясненията към самото тълкувателно решение установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Според същото разяснение, предположението винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. В тази връзка изложените от страна на първоинстанционния съд мотиви за недоказаност на претендираните пропуснати ползи, както по основание така и по размер са правилни и обосновани, като съдебният състав препраща към тях на основание чл. 221, ал.2 АПК. Правилен е изводът на съда, че е необосновано претенцията за бъдещи вземания да бъде основана на минал доход, доколкото не се касае за прекратени трудови правоотношения, а за свободна професия, чиито приходи не са изначално установени и регулярни. За да бъде уважен иска, се изисква по-голяма сигурност на постъпленията, която би могла да бъде доказана единствено с представени доказателства, че през процесния период лицето е било ангажирано по конкретни експертизи, като е отказвало същите поради невъзможност да покрива свързани с изработването им неотложни разходи, заради постановения в този смисъл незаконосъобразен отказ на ПИ. Това твърдение по конкретното дело е опосредено от факта, че ищецът сам е заявил отказ да изработва такива, т.е. налице освен липсата на сигурност за получаване на претендираните бъдещи доходи, съществува и елемент на опосредяването им от междинно обстоятелство, каквото е отказът му да изпълнява сочената за доходоносна дейност. Т.е. неполучаването на никакви доходи от нея се намира в пряка причинна връзка с този отказ, а не с постановения незаконосъобразен адм. акт. Доколкото предмета на същия е свързан с отказ на ищеца да му бъдат разрешени неотложни плащания, които да извършва от запорираната негова сметка, които плащания са уточнени, като заплащане издръжка на малолетния си син, на основание съдебно решение за развод, както и разходи, свързани с дейността му по изработване на експертизи, сред които заплащане на телефонен абонамент, заплащане на „пътни“ за посещения на места, свързани с изработване на заключенията по експертизите и др., пряка и непосредствена имуществена вреда от такапостановеното и отменено като незаконосъобразно постановление би била налице например, ако вследствие на този отказ ищецът е твърдял спиране плащанията на дължимата издръжка за детето си, на абонамента си за телефон или отказ да изготви конкретни експертизи поради липса на средства да посети посочено в експертизата място и т.н. Подобни твърдения в исковата молба липсват и такива вреди не се претендират. Вместо това се сочи, че процесният отказ принудил ищеца да напусне страната и се установи в Обединеното кралство. При нетвърдяно и недоказано настъпване на непосредствени имуществени вреди, свързани с действително преустановяване изплащането на дължима издръжка за малолетния му син или на други периодични задължения, свързани с упражняваната от него свободна професия, липсва всякаква житейска логика именно този незаконосъобразен административен акт да го е принудил да напусне страната. По скоро фактор с такъв интензитет би могъл да бъде самото инициирано и реализирано изпълнително производство, но в цялост. То обаче, както правилно е отбелязал това и първоинстанционния съд първо не е предмет на настоящия иск и второ не може да бъде преценявано в цялост дали е незаконосъобразно по своя характер, тъй като представлява съвкупност от множество отделни правни актове, фактически действия и бездействия, които подлежат на самостоятелен контрол. Причина за инициирането му са били лични декларативни действия на ищеца, чрез които същият от една страна добросъвестно е признал ежегоден размер на получени доходи и в тази връзка дължимост на данъци и осигуровки, но незаконосъобразно е отказал да заплати същия. В този смисъл е недопустимо и необосновано претенцията му да се основава на производство, изхождащо от собственото противоправно поведение на ищеца. Отделно от изложеното до тук, като правилен и обоснован следва да бъде възприет изводът на АС-Пловдив за това, че доколкото пропуснатата полза касае претенция за компенсиране на пропуснато достигане на по-високо имуществено състояние, спрямо действителното за даден период, а в конкретния случай тя изхожда от вид трудова дейност, която е невъзможно да бъде упражнявана едновременно, с тази упражнявана в действителност в Обединеното кралство през същия период, то натрупване на двата вида доходи е практически невъзможно, поради което подобна претенция може да покрие само разликата и то в случай, че доходът във Великобритания е бил по-нисък, защото в обратната хипотеза би се получило не компенсиране на пропуснати ползи, а неоснователно обогатяване на ищеца, какъвто резултат не цели разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

За разлика от правилните и обосновани правни изводи на първопинстанционния съд относно недоказаност на имуществените вреди, изложените съображения за липсата и на надлежно установени като причинени неимуществени такива, настоящата съдебна инстанция намира за неправилни и необосновани по следните мотиви:

С исковата молба се претендират такива, намерили проявление в чувство на обида, засягане на честта и достойнството му, както и влошаване на здравословното му състояние, намерило израз в отключване състояние на хипертония. Изводът си за липса на доказани неимуществени вреди, съдът е обосновал с липса на установен като отменен незаконосъобразен административен акт.

Този извод е необоснован и неправилен. Назаконосъобразният акт и неимуществените вреди, намиращи израз в различни проявления, са независими елементи от обективната действителност, които могат да бъдат обосновано свързани едва при преценката за наличие и на третия елемент от хипотезата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ – наличието на установена причинна връзка между тях.

По тази причина хипотетичната липса на незаконосъобразен акт, не обуславя неизменно и липсата на неимуществени вреди. Напротив такива са доказани, като преживени през процесния период чрез заключението на назначената, изслушана и приета комплексна съдебно-медицинска, психиатрична и психологична експертиза. Както правилно е отчел това съдът, експертите в заключението си посочват, че в обследваният период от време при И. А. обсъжданото събитие е предизвикало неудоволствени изживявания. Преживяното нежелано събитие е придружено със стресова реакция. Негативните преживявания според експертизата са се отразили в различни сфери от неговия живот, като на ниво личност са констатирани невротични оплаквания, нестабилна самооценка, преживени интензивни чувства на срам, позор, обида. На професионално ниво е преживял чувство на унижение и уронване на престижа на името му, злепоставяне и накърняване на усещането му за чест и достойнство. На социално и семейно ниво според експертите същият се е чувствал по-затворен и дистанциран, във вътрешните си психологични преживявания, воден от чувство на срам и неудобство. От медицинска гледна точка, според заключението стресът като етиологична причина може да се разгледа в [заличен текст], макар посоченото заболяване според специалистите да е мултифакторно, т.е. дължи се на множество и различни фактори. Т.е. видно от събраните доказателства ищецът установява настъпването на неимуществени вреди през спорния исков период – 27.12.2016г. – 22.03.2021г.

В този случай съдът дължи произнасяне и по въпроса за наличието на третия кумулативноизискуем елемент на претенцията по чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

Обезщетението е поискано, като обезвреда за предизвиканите у страната негативни емоции от няколко източника – отменения като незаконосъобразен отказ, неупражнения общ контрол за изпълнение на задължението за повторно произнасяне от страна на Директора на ТД на НАП – Пловдив и на последно място от противоправното бездействие на публичния изпълнител след връщане на преписката.

По отношение на вредите, причинени от постановяване на незаконосъобразното постановление № С160024-159-0000263/01.12.2016 г., отменено по административен ред с решение № 472/27.12.2016 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, вредите се търсят за периода 27.12.2016 г. – 22.03.2021 г. Касае се за период следващ отмяната на оспорения административен акт. Логично и житейски обосновано е негативните емоции, които същият е причинил да са възникнали и съществували в периода от постановяването му до неговата отмяна. С отмяната се преустановява негативното действие на отменения незаконосъобразен акт и жалбоподателят получава морално и прано удовлетворение, поради което не може да бъде заключено, че е налице пряка причинноследствена връзка между преживените след отмяната на акта негативни емоции и незаконосъобразния му характер.

Що се отнася до претенциите на ищеца, свързани с неупражнен общ контрол от Директора на ТД на НАП – Пловдив по изпълнение на служебното задължение на публичния изпълнител за повторно произнасяне по искането за разрешаване на неотложни плащания, както и тези, свързани с бездействието на последния да възстанови нарушеното право, отстранено едва в хода на съдебното производство, както бе посочено и по-горе, настоящата съдебна инстанция счита, че касаят правно, а не фактическо бездействие, чийто краен резултат е опосреден от иницииране на производства по постановяване на правни актове, поради което не попадат автоматично в приложното поле на разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

Предвид изложеното, според настоящия съдебен състав, правилен се явява изводът на първоинстанционния съд, че недоказана при наличие на горните обстоятелства е пряката причинноследствена връзка между настъпилото увреждане ( негативните емоции и влошено здравословно състояние от една страна) и отмененият като незаконосъобразен административен акт или сочените правни бездействия на двата органа, които в крайна сметка не са били оспорени и съответно отменени преди да е била предявена исковата претенция.

Вредоносният резултат е възможно да бъде постигнат от въздействието на две или повече независими едно от друго събития, като в конкретния случай от доказателствата по делото се установяват множество други събития с негативен оттенък, които е по-вероятно да са повлияли неблагоприятно върху емоционалното състояние на ищеца в конкретния период. В тази връзка под „преживяно негативно събитие“ комплексната експертиза визира всички изпълнителни актове и действия, реализирани срещу ищеца в спорния период, които обаче подлежат на самостоятелно оспорване, а в случай на отмяната им и на обезщетяване.

В подкрепа на този извод са и свидетелските показания на св. П., според който ищецът е „имал някакви проблеми с данъци и осигуровки“ и в един момент „е бил лишен от доходите си до нула“. Т.е. същият отново визира целият резултат от изпълнителното производство, а не резултат от конкретния предмет на спора. В тази връзка, самият ищец, чрез процесуалния си представител също твърди, че в исковия период срещу него са били издадени и още много други постановления и извършени действия от страна на публичния изпълнител в същото изпълнително производство, като за 10 или 20 от тях твърди да са били отменени на по-късен етап, след предявяване на тукразглежданата искова молба. Тези източници обаче, не са част от предмета на настоящия спор и не подлежат на обезщетяване в това производство.

От друга страна при събеседването с експертите по назначената комплексна съдебно-медицинска, психиатрична и психологична експертиза самият ищец споделя, че срещу него през 2016г. е било образувано и друго изпълнително производство от ЧСИ, където също е било възбранено и изнесено на публична продан негово недвижимо имущество, а от трета страна, самият той признава в същите интервюта, че лично е декларирал получаваните от него доходи но от 2010г. е престанал да заплаща дължимия данък и осигуровки върху същите доходи, като единствено изложено от него обяснение е, че не му стигали доходите, т.е. касае се за противоправно поведение от страна на самия ищец, което стои в центъра на инициираните производства по принудителни изпълнения и съответно на свързаните с тях негативни емоции.

В този случай от една страна според настоящия съдебен състав е налице допуснати от самия ищец противоправни бездействия по неплащане на декларирани като дължими данъци, които се явяват изначален източник на негативното нематериално изживяване на личността му по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, тъй като безспорно поведението на същият е виновно – той е декларирал, т.е. признавал съответния доход и в продължение на цели 6 години не е заплащал дължимите върху него публични вземания.

От друга страна съдът следва да вземе предвид и въпроса за съпричиняването на негативния резултат и от останалите извършени през спорния период действия по принудително изпълнение и издадени през същия постановления по двете изпълнителни производства, които ирелевантно дали са законосъобразни или не, винаги са свързани с причиняване на негативни емоции за адресатите им от вида на установените по делото.

За разлика от такапосочените по-горе източници на негативни емоции, които обективно са в състояние да обосноват наличието на причинноследствена връзка с преживените страдания, посочените като предмет на исковата молба бездействия и по-рано отменен адм. акт не обосновават такава първите две поради естеството си, а последният поради отмяната му преди исковия период, поради което правилно е заключено от страна на първоинстанционния съд, че липсва доказана пряка причинноследствена връзка между соченото като противоправно поведение, предмет на настоящия иск и установеното, като възникнало в съзнанието на ищеца страдание.

На последно място, относно искането за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл.276 ДФЕС, съдът намира същото за неоснователно и необосновано от страна на касатора. На първо място е редно да бъде припомнено, че съгласно посочената норма и по-конкретно нейните букви – „а“ и „б“ Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на Договора за функционирането на Европейския съюз, както и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. В конкретния случай касаторът поставя следните въпроси за произнасяне на СЕС:

1. Допустимо ли е предявяване на искове от заинтересовано физическо лице, гражданин на ЕС, за обезщетения от вредите, нанесени му от държавни институции или от техните служители при изпълнение на служебните им задължения, с правно основание чл. 41 “Право на добра администрация” от Хартата на основните права на Европейския съюз пред първоинстанционен съд в Република България, както и какви служебни действия следва да предприеме този първоинстанционен съд, пред който такива искове са предявени, съобразно разпоредбите на чл. 6 и чл. 19 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), във връзка с чл. 47 “Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес” от Хартата на основните права на Европейския съюз?

2. “В случаите, при които срещу заинтересовано физическо лице, гражданин на ЕС, е образувано изпълнително производство за принудително събиране на публични задължения и същото лице е осъдено с влязло в сила съдебно решение да заплаща издръжка на непълнолетното си дете, допустимо ли е органите на държавната администрация да не предоставят възможност с част от сумите, постъпили по запорираните му банкови сметки в резултат на основната му трудова дейност, същото физическо лице да погаси това задължение за издръжка, след като последното е отправило изрично искане за това и е предоставило съответните писмени доказателства в тази връзка? Представлява ли подобно поведение на държавните служители достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, обективирано в чл. 24, §1 от Хартата (ХОПЕС), според който: “Децата имат право на закрила и на грижите, необходими за тяхното благоденствие. При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. °?

Съдът счита, че са налице както материалноправни, така и процесуалноправни препятствия за отправяне на поставените въпроси. От процедурна страна, видно от съдържанието на поставения въпрос, касаторът не сочи норма от правото на ЕС чието тълкуване да желае. Същият от друга страна не оспорва и валидността на такава норма. Всъщност той не сочи и норма от националното право, която да желае да бъде съпоставена с друга такава от правен акт на ЕС с оглед контрол за законосъобразност на националното спрямо европейското право.

От материална страна, както бе изложено подробно в частта от делото, разглеждаща възраженията на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение, иск по чл.41 „Право на добра администрация” от Хартата на основните права на Европейския съюз не е предмет на разглеждане в настоящия съдебен спор. В този смисъл въпроси, свързани с подобна материя стоят извън предмета на произнасяне на настоящия съд и с нищо не биха могли да допринесат за правилно решаване на спора по делото, който е с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Те целят по-скоро бъдещо обезпечаване на процесуалната възможност на касатора да предяви такъв иск, за което според настоящата съдебна инстанция процесуални пречки липсват, при отчитане на първо място на обстоятелството, че процесуалният ред за упражняване на права гарантирани от правни актове на ЕС е предоставен на страните, членки, за които е установен принципът на процесуална автономия. Същият задължава държавите за постигане на заявените в Хартата цели, а не за реда по който това следва да се случи. В този смисъл предвиденият в националното ни законодателство ред е по чл.2в ЗОДОВ. На следващо място припомнено следва да бъде, че действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат „в приложното поле на общностното право“, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В същото решение СЕС приема, че контрол за зачитане на правата на човека в ЕС като общи принципи на правото е възможен и по отношение на акт, който не е приет в приложение на съюзна правна норма, но засяга нейното приложно поле, определено най- общо в Договора за Европейския съюз и доразвито в конкретните правни норми на правните актове от вторичното право. В конкретния случай вредите се претендират от незаконосъобразен акт по събиране на вид пряк данък и осигуровки в мястото на установяване на лицето към спорния момент, в която материя липсва на хармонизация между държавите членки при липса и на трансграничен елемент, свързан с установяването и събирането на тези задължения. Т.е. материята попада извън компетентностите на съюза.

Предвид изложените аргументи, неотносим към предмета на спора и недопустим за отправяне се явява и вторият поставен от касатора въпрос. Както първият поставен въпрос и този стои и извън предмета на настоящия спор, доколкото в случая касае защита интересите на трето за делото лице – детето на ищеца, което разполага с възможността самостоятелно да защити преценени като засегнати негови права в отделно исково производство. Предвид изложеното въпросът се явява и хипотетичен за конкретния спор, поради което не би спомогнал за разрешаването му. Въпросът търси утвърждаване примата на висшия интерес на детето в хипотезата на иск по чл.2в ЗОДОВ, касаещ установяването на допуснати от страна на администрацията и съдилищата съществени нарушения на правото на ЕС, какъвто настоящият иск не разглежда, а и соченият като засегнат субект, както бе посочено по-горе не се явява страна по конкретния спор.

С оглед изложеното искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде отхвърлено и по двата поставени въпроса.

Предвид пълното отхвърляне на касационната жалба, настоящият състав не дължи присъждане на разноски в полза на ищеца. Такива се дължат в полза на ответната страна в размер идентичен на присъдения пред първата съдебна инстанция, а именно евровата равностойност на 400,00 лева.

Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,